Възрастният мъж стоеше в очакване с колеблива усмивка на лицето и растящ въпрос в очите. Но тъй като Алекс не се отзова, той сви рамене, прибра ръката си и рече дружелюбно:
– Няма нищо. На твое място аз също не бих се доверил на човек като мен. И съжалявам за Мина. Постоянно забравям, че в Уакамау все още има някоя и друга глутница диви кучета. Сигурно те е изплашила до смърт.
– Няма нищо – излъга тя и си помисли: „Диви кучета ли?“.
Тишината се проточи. Хлапето продължаваше да си тактува с отегчен вид. Кучето дишаше тежко, провесило език като измокрено розово флагче. Алекс забеляза, че очите на мъжа прескачаха ту към нея, ту към палатката ù и обратно.
– Винаги ли си толкова приказлива? – попита той.
– Ами... – Защо възрастните все успяваха да излязат от ситуация, казвайки неща, които от нейната уста биха прозвучали грубо? Опита се да измисли нещо неутрално: – Не те познавам.
– Имаш право. Както вече споменах, казвам се Джак. А това са Ели и Мина. А ти си?
– Алекс. – Пауза. – Адеър. – Идеше ù да се изяде от яд. Отговарянето на въпроси беше рефлекс, също както и неспособността да пренебрегнеш един учител.
– Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Веднага трябваше да се сетя, че в теб има нещо ирландско с тия леприконски очи и червена грива. По тези места човек не се натъква на много ирландци.
– Живея в Евънстън – сякаш това обясняваше нещо. – Ъ... но баща ми беше от Ню Йорк. – Какви ги вършеше?
Мъжът повдигна лявата си вежда и рече:
– Разбирам. Значи си тук сама?
На този въпрос реши да не отговаря.
– Не чух кучето ти да се приближава.
– О, това изобщо не ме учудва. Боя се, че обучението си казва думата. Всъщност тя не е моя. Технически погледнато, кучето е на Ели.
– Дядооооо... – подбели очи хлапето.
– Но, Ели, би трябвало да си горда с нея – отвърна Джак, а на Алекс рече: – Мина е от породата малиноа, тоест... белгийска овчарка. Всъщност тя е РВК, работещо военно куче. Обучена е да открива бомби, но сега е в пенсия. – Изви устни в усмивка, пълна със съжаление, каквото обаче не се четеше в очите му. – Беше на сина ми, Дани... бащата на Ели. Убит по време на служба. В Ирак, преди около година.
Момичето стисна устни, до ъгъла на челюстта ù плъзна ярка червенина, но не каза нищо. Алекс усети леко пробождане на съчувствие към детето.
– Ами... тя е много хубаво куче. – В мига, в който думите излязоха от устата ù, тя потръпна. Добре знаеше в какво неловко положение изпадаха хората, щом научеха, че си изгубил родител. Дори самата дума по някакъв странен начин те кара да се чувстваш, сякаш вината е твоя.
Очите на момичето, светли и сребристи, се плъзнаха от лицето на Алекс надолу към земята.
– Тя е само едно глупаво куче.
– Ели – започна Джак, но премълча онова, което се канеше да каже. – Моля те, извади слушалките от ушите си. Не е възпитано така. Освен това звукът е прекалено силен. Ще си повредиш слуха.
Момичето подбели очи отново, но въпреки това махна слушалките и ги остави да висят на врата ù. Последва ново неловко мълчание, при което Алекс изтърси импулсивно:
– Току-що направих кафе. Ще пиете ли?
Момичето я изгледа с поглед, който казваше: „Хей, аз съм дете“. Но Джак каза:
– С удоволствие, Алекс. Ние също можем да допринесем с нещо – смигна ù Джак. – Няма да повярваш, но тук има малко понички.
– Дядооооо – обади се момичето. – Нали щяхме да ги пестим.
– Няма нищо – намеси се бързо Алекс. – Току-що закус...
– Ще ядем понички. – Гласът на Джак прозвуча остро и Алекс долови призраците на множество стари пререкания.
– Добре, би било чудесно – изчурулика Алекс така весело, че прозвуча като Алвин[3] на скорост. – Обичам понички.
– Сигурно са стари – каза Ели.
3
Поничките бяха стари – Алекс още имаше усещане за храна – но силно просмукани от влага. На вкус ù се сториха като мокро тесто.
– Обикновено нося със себе си френската преса, този път обаче забравих да смеля зърната предварително. – Джак добави суха сметана в канчето си и я разбърка. – Наложи се да натроша зърната с брадвата.
Ели отчупи още едно парченце от поничката с шоколадова глазура и захарни пръчици и подхвърли майсторски залъка на кучето, което го улови още във въздуха.
– Това не значи ли, че си пристрастен?
Джак се изчерви. Алекс изпита съчувствие към възрастния мъж и рече:
– Аз бих направила същото.
Ели ù хвърли унищожителен поглед, но Джак се изкиска: