Кати Райкс
Пепел от кости
На забележителните и жизнерадостни акадци с големи сърца.
КПИЦ — Канадския полицейски информационен център
НЛСМ — Научната лаборатория по съдебна медицина
НИС — Национална информационна система
НКЦЗДЕ — Националния координационен център за защита на децата от експлоатация
ППК — Полицията на провинция Квебек
ПУМ — Полицейско управление на Монреал
1
Бебетата умират, възрастните изчезват. Възрастните умират, бебетата изчезват.
Бях още малка, когато ми се наложи да приема тези истини. Разбира се, имах някаква детска представа, че човешкият живот има край. Монахините в училище говореха за рай, за чистилище и ад. Знаех, че по-възрастните от мен ще „починат“. Родителите ми използваха тази дума и така заобикаляха темата. Хората почиваха. Господ ги прибираше при себе си. Почиваха в мир. Така по свой изкривен начин приемах, че животът на земята е преходен. Въпреки това тежко понесох смъртта на баща си и на по-малкото си братче.
А изчезването на Еванджелин Ландри си беше загадка.
Обаче започвам да избързвам.
Ето какво се случи.
Когато бях малка, живеехме в южната част на Чикаго, далече от центъра, в един не особено изискан квартал, наречен Бевърли. След големия пожар през 1871 година тук се оформила вилната зона на градския елит — обширни морави, огромни брястове и ирландски католически родове, чиито фамилни истории бяха по-стари и от брястовете. Тогава кварталът изглеждал леко запуснат, но по-късно ситуацията значително се подобрила и там се заселили хората, родени след войната. Те искали да живеят сред зеленина, но едновременно с това да бъдат и достатъчно близо до околовръстното шосе.
Нашата къща, която някога е била ферма, беше най-старата в махалата. Беше бяла, със зелени капаци на прозорците и отвсякъде заобиколена от веранда. Имаше помпа за вода в задния двор и гараж, в който някога са живеели конете и кравите.
Спомням си колко щастлива бях по онова време там. Когато беше студено, заедно със съседските деца карахме кънки на пързалката. Тя се получаваше, като залеехме с вода земята. Татко ми помагаше да запазя равновесие върху острите ръбове на кънките и да почистя дрехите си всеки път, когато се озовавах на земята. През лятото ритахме топка на улицата, играехме на гоненица или на стражари и апаши. Заедно със сестра ми Хари ловяхме светулки и ги затваряхме в буркани, в чиито капачки предварително бяхме пробили дупчици.
През дългите зими, така типични за Средния Запад, в хола ни, пълен с овехтели мебели и всякакви предмети, се събираха безбройните лели и чичовци от семейство Бренан, за да играят карти. Ритуалът беше винаги един и същ. След вечеря мама изваждаше малките масички от килера, избърсваше праха от тях и ги разгъваше. Хари застилаше белите ленени покривки, а аз подреждах колодите карти, салфетките и купичките с фъстъци.
Когато настъпеше пролетта, вместо да седят около масичките за карти и да играят канаста и бридж, възрастните излизаха на верандата, настаняваха се в люлеещите столове и разговаряха — за комисията „Уорън“, която разследваше убийството на президента Кенеди, за залива Тонкин, откъдето бе започнала Виетнамската войната, за Хрушчов, съветският министър-председател, за Косигин… Не че тези теми ме вълнуваха особено. Фактът, че хората, чието ДНК носех и аз, се събираха заедно, ми създаваше усещане за благоденствие, също като подрънкването на монетите в касичката върху тоалетката в спалнята ми. Светът беше предсказуемо място, населено с роднини, учители и хлапета като мен, от семейства, подобни на моето. Животът се свеждаше до училището „Сейнт Маргарет“, скаутската организация, неделната литургия и излетите през лятото.
Тогава умря Кевин. Бях шестгодишна и имах чувството, че вселената около мен се разпада и се изпълва с несигурност и съмнения. В представите ми светът беше подреден така, че смъртта застига възрастните — бабите с изпъкнали сини вени и изтъняла прозрачна кожа. А не бебетата с дебели розови бузки.
Почти не си спомням болестта на Кевин. Още по-малко помня погребението. В черквата Хари се въртеше непрекъснато на мястото си до мен. Върху черната ми лачена обувка имаше петно. От какво? Струваше ми се важно да знам от какво е. Бях вперила поглед в изцапаното място и исках да откъсна очи от всичко, което ставаше около мен.
Семейството, разбира се, се събра. Гласовете на всички бяха приглушени, а лицата им безизразни. Дойдоха роднините на мама от Северна Каролина. Съседи. Хора от нашата енория. Колеги от юридическата фирма на татко. Непознати. Галеха ме по главата и мърмореха нещо за небеса и ангели.