Русокосата отново хвърли бегъл поглед към нас и после бързо го отмести.
— Имаш ли нещо против, ако разговарям с примабалерината?
— Искаш да научиш някои нови танцови стъпки ли?
— Можеш ли да изведеш от тук бармана и двете девойки с кимоната?
Райън ме погледна въпросително.
— Имам чувството, че ако остане сама, русокосата ще се разприказва.
— Ще помоля Дешен да ги изпрати при мен.
— Добре. А сега се включи в играта.
Преди Райън да успее да ми отговори, аз се отдръпнах назад и му се разкрещях:
— Престани да ми нареждаш какво да правя. Не съм чак толкова тъпа.
Райън схвана какво искам от него.
— Не съм съвсем сигурен — каза го на висок глас и с огромна доза снизходителност.
— Може ли поне да получа снимките? — надменно протегнах ръка.
— Прави каквото знаеш. — В гласа му имаше отвращение.
Той извади плика с фотографиите, възстановките на лицата и снимките от аутопсиите. Грабнах го от ръцете му, прекосих помещението, дръпнах стол и седнах до една маса. Русокосата наблюдаваше „скандала“ с интерес. Сега беше вперила поглед в капачката от буркан, който използваше вместо пепелник.
След като размени няколко думи с Дешен, Райън изчезна през вратата в дъното, над която със светещи червени букви беше изписано sortie. Изход.
Дешен извика при себе си бармана и след това се доближи до двете жени в кимоната.
— Да вървим, момичета.
— Къде?
— Разбрах, че тук някъде има прекрасна зелена стая.
— Ами тя?
— И нейният ред ще дойде.
— Не може ли поне да се облечем? — започна да мрънка червенокосата. — Задникът ми замръзна.
— Това са рисковете на професията — отсече Дешен. — Да вървим.
Двете жени неохотно последваха Дешен и бармана и минаха през същата врата, през която преди малко беше излязъл Райън.
Докато се правех на сърдита и обидена, избрах маса, която да е достатъчно близо, че да можем да си говорим с русокосата, но все пак достатъчно далече, за да не излезе, че й се натрапвам.
— Гадняр — промърморих под носа си.
— Повечето мъже са гадняри — каза жената и загаси цигарата си в капачката от буркан.
— Този обаче е маршалът на гаднярите.
Жената се засмя гърлено.
Завъртях се към нея. Отблизо забелязах, че корените на косата й са тъмни. В ъглите на очите й се беше събрал засъхнал грим.
— Това е смешно. — Жената махна с пръст парченце тютюн от езика си. — Ти ченге ли си?
— Не, откъде ти дойде наум такова нещо?
— А големият мъжкар?
Кимнах.
— Той е голяма работа. И има високо звание.
— Значи господин Голям Гадняр.
Сега беше мой ред да се засмея.
— Господин Голям Гадняр. Харесва ми.
— Но май него не го харесваш?
— Очаквах този нещастник да ми помогне.
Русокосата не захапа въдицата. Не я притиснах.
Правех се, че все още съм бясна, кръстосах крака и започнах да подритвам с единия.
Русокосата запали още една цигара и пое дълбоко дима. Под розовите нокти пръстите й бяха пожълтели от никотина.
Стояхме така няколко минути, без да говорим. Тя пушеше. Опитвах се да си спомня какво съм научила от Райън за изкуството да водиш разпит.
Тъкмо се чудех какво да направя, когато русокосата наруши тишината:
— Ченгетата толкова пъти са идвали тук, че познавам по име всички от нравствената полиция в града. Никога не съм виждала твоя господин Гадняр.
— Той е от полицията на провинция Квебек от Монреал.
— Не е ли малко далече от района си?
— Издирва едни изчезнали хлапета. Едното от тях ми е племенница.
— Тези хлапета тук ли са изчезнали?
— Възможно е.
— Ако и ти не си ченге, защо тогава се движиш с тях?
— Познаваме се от много отдавна.
— Спиш ли с него?
— Вече не — казах го презрително.
— Той ли ти направи тази синина?
Свих рамене.
Жената дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима към тавана. Наблюдавах как се разнесе из помещението и неоновите светлини на бара го осветяваха.
— Племенницата ти тук ли работеше?
— Може да е имала връзка със собственика. Познаваш ли го?
— По дяволите, разбира се, че го познавам. От двайсет години, с известни прекъсвания, работя за господин Бастараш. Най-вече в Монктон.