Стаята вляво беше облицована с плоскости, които имитираха дърво. Там Хипо ровеше из разни документи по бюрото.
Селин отиде при колегите си. Ние с Райън отидохме при Хипо.
— Откри ли нещо? — попита Райън.
— Изглежда не е използвал този офис от доста време. Сметките и разписките са поне от две години.
— Аз научих нещо.
И двамата мъже се обърнаха към мен.
— Русата танцьорка, Селин, каза, че Кели Сикард е работила в бара на Бастараш в Монктон под името Кити Стенли. Представяла се е като Кити Котенцето. Омъжила се е за собственик на цветарски магазин от Сент-Ан дьо Бопре.
— Кога?
— От това, което ми каза Селин, не става много ясно.
— Няма да е трудно да издирим този човек — предположи Райън.
Хипо вече вадеше телефона си.
— Ще се заема с това.
Една странична врата на офиса водеше към стълбището. С Райън се изкачихме в подобния на мансарда апартамент.
Помещението представляваше един огромен квадрат, като холът, както и кътовете за спане и хранене, бяха отделени един от друг посредством мебели. Кухнята беше отделена чрез барплот, пред който стояха високи столове. Холът представляваше диван, стол и шезлонг, свързани в едно, изработени от черна кожа и хром. Пред дивана върху поставка от стъкло и стомана имаше голям телевизор с плосък екран. Спалнята се състоеше от двойно легло, огромно дървено бюро, нощно шкафче и гардероб. Тази част от апартамента беше оградена от метални шкафове, подредени под формата на буквата „L“. Банята се намираше в ъгъла и беше изолирана със стени и врата.
Криминалистите вършеха обичайната си работа. Вземаха отпечатъци от пръсти. Ровеха из шкафовете. Търсеха нещо подозрително или незаконно. Изглежда не бяха открили нищо съмнително.
— Чуй това.
Райън ме заведе до бюрото и натисна един бутон на телефона. Механичният глас заяви, че няма нови съобщения, че старите са трийсет и три, и предупреди, че кутията е пълна. Спазвайки инструкциите, Райън натисна 1, за да прослуша старите съобщения.
Двайсет и девет души се бяха обадили в отговор на обява за продажба на кола „Лексус“. Една жена се беше обадила два пъти, за да уточни часа, в който ще дойде да изчисти къщата. Мъж, на име Леон, канеше Бастараш да отидат на риба.
Последният глас, който чухме, беше женски. Говореше френски с ясно изразен диалект шиак:
— Днес нямах добър ден. Имам нужда от рецептата. Об…
Тук лентата свършваше.
— Обелин ли каза? — попита Райън.
— Така ми се стори. — Бях напълно объркана. — Пусни го отново.
Райън пусна записа отново. Два пъти.
— Звучи като Обелин, но не съм сигурна. Защо този глупак не си е изпразнил пощенската кутия?
— Виж това — посочи Райън. — Телефонът записва номерата на тези, които се обаждат. Освен ако човекът специално не е блокирал информацията, то на дисплея се изписват името, номерът му и датата и часът, в които е позвънил. Ако информацията е блокирана, то тогава излизат думите „частен номер“.
Райън започна да преглежда записаните телефонни номера, като спираше всеки път, когато попаднеше на „частен номер“.
— Забележи датите и часа.
— „Частният номер“ е звънял около седем часа всяка вечер — отбелязах аз.
— Отрязаното съобщение е последното, постъпило в пощенската кутия. Било е набрано от „частен номер“ снощи в седем часа и осем минути.
— Може да се окаже, че Обелин е жива — казах аз. Напълно разбирах какво може да означава това. — И се обажда всяка вечер.
— Точно така. Но защо?
— Ако Обелин се обажда, защо тогава е това инсценирано самоубийство? — попитах се. — И къде се намира тя?
— Добър въпрос, доктор Бренан. Ще трябва да го проучим.
Забелязах, че криминалистите претърсват кухнята.
— Открили ли са нещо, което да свърже Бастараш с Куинси или със Сикард? Или с Кормиер?
— Изглежда, че през по-голямата част от времето Бастараш не живее тук.
— Твърде възможно е. Селин каза, че почти не го вижда. В такъв случай къде живее той?
— Мъдрите ти въпроси край нямат — усмихна се Райън.