Ламанш разбираше, че работя с чувство за отговорност както към мъртвите, така и към живите, останали след тях. Виждал е как контактувам със семействата и с журналистите, които търсят с какво да запълнят новините в пет.
Той знаеше, че не е необходимо да изрича тези думи. Фактът, че въпреки това го направи, показваше, че влага необичайно много емоции. Възрастният мъж беше истински загрижен за Мишел Аселин.
Събранието свърши в девет — административните въпроси бяха обсъдени и случаите — разпределени. Върнах се в кабинета си, облякох бялата престилка и отидох в лабораторията по антропология.
С един поглед разбрах, че в случая няма да има нужда от подробен анализ. След като разгледах внимателно всеки един елемент, написах доклад от един-единствен ред: Les ossements tie sontpas humains. Костите не са човешки. Двайсет минути. Край.
После дадох инструкции на лаборанта ми Денис как да почисти обгорелия труп, оставен ми от Сантанджело. Обгорелите тела стават чупливи. Отделянето на скелета и отстраняването на меките тъкани трябва да стане внимателно, на ръка.
След това се отправих към моргата.
Клипборд. Дебеломер. Формуляри за аутопсия на скелет.
Бях поставила ръката си на бравата, когато телефонът иззвъня. За малко да не му обърна внимание. Може би така трябваше да направя.
4
— Доктор Бренан? — Гласът стържеше като бодлива тел по гофрирана ламарина. — C’est moi, Hippo.11
— Comment sa va? — отговорих също като в асансьора, формално.
Знаех, че ако попитам искрено, другият ще започне да ми отговаря подробно. Въпреки че ми беше приятно да разговарям с него, сега моментът не беше подходящ.
— Ben. Jvas parker mon char. Chu…12
— Хипо? — прекъснах го аз.
Хиполит Талант работеше в L’unite13 „Архивирани нерешени случаи“ du Service des enquetes sur les crimes contre la personne de la Surete du Quebec. Дълго название. Превежда се лесно. Полиция на провинция Квебек, ППК. Престъпления срещу личността. Отдел нерешени случаи.
Въпреки че с Хипо бяхме работили заедно по няколко случая, откакто отделът беше създаден през 2004, така и не можах да свикна с акцента му. Не беше типичният акцент на френскоговорещата работническа класа в Квебек. Определено не беше парижки, белгийски, северноафрикански или швейцарски. Какъвто и да беше произходът му, френският на Хипо си оставаше загадка за американското ми ухо.
За щастие говореше свободно и двата езика.
— Извинявай, докторе — премина той на английски. Говореше със силен акцент, използваше много жаргонни изрази, но все пак беше разбираемо.
— Долу съм, паркирах колата. Искам да те видя за малко.
— Ламанш току-що ми възложи спешен случай. Тъкмо бях тръгнала към моргата.
— Само десет минути.
Часовникът ми вече показваше 9:45.
— Хайде, качвай се.
Предадох се. Така или иначе Хипо щеше да намери начин да ме открие.
Пристигна след двайсет минути. Наблюдавах го през прозореца как мина по коридора и се спря да поздрави онези патолози, които все още бяха по кабинетите си. Влезе в лабораторията ми, носеше плик от „Дънкин Донътс“.
Как да опиша Хипо? С наднормените си килограми, очила с пластмасови рамки и старомодната си ниско подстригана коса приличаше повече на програмист, отколкото на ченге.
Приближи се до бюрото ми и постави плика отгоре. Погледнах в него. Понички.
Да кажем, че Хипо си пада по здравословния начин на живот, е все едно да кажем, че Амишите14 си падат по спортни автомобили. Някои от членовете на неговия отдел го наричаха високоскоростния Хипо. Разбира се, това беше на майтап, тъй като той непрекъснато имаше проблеми със стомаха.
Хипо си взе поничка с глазура от кленов сироп. Аз си избрах с шоколад.
— Реших, че може още да не си закусила.
— М-м… — Бях изяла един геврек със сирене крема и двеста грама малини.
— Това ли е спешният ти случай? — Хипо посочи с глава костите от агнешки котлети и пилешки разфасовки, намерени на строителната площадка.
— Не.
Не навлязох в по-подробни обяснения. Вече минаваше десет. А устата ми беше пълна с шоколад и тесто.
— Искаш ли още една?
— Наистина трябва да слизам долу.
Хипо придърпа един стол до бюрото ми.
— Десет минути и се махам.
Настани се и облиза захарта от пръстите си. Подадох му салфетка.
— Не е нещо, което непременно трябва да направиш.
Махнах с ръка нетърпеливо.
— Става въпрос за кости. Аз самият не съм ги виждал. Разбрах за тях от един приятел от ППК. Работи в полицията на провинция Квебек от осемнайсет години и наскоро го прехвърлиха от Римуски в Гатено. Изпихме по няколко бири, когато минаваше през Монреал.
Кимнах. Мисълта ми обаче беше съсредоточена върху поничките. Дали в плика не беше останала още една с глазура от кленов сироп?
— Двамата с Гастон, така се казва той, сме приятелчета от деца. Израснахме в едно малко градче в провинция Маритаймз.
Най-после получих обяснение за акцента на Хипо. Шиак, разговорният френски, характерен за някои от провинциите по атлантическото крайбрежие.
— Онзи скелет не дава покой на Гастон от няколко години. Той е половин микмак, нали се сещаш, местното население в провинцията.
Кимнах отново.
— Има специално отношение. Смята, че мъртвите трябва да се погребват подобаващо. Мисли, че душата ти е прецакана, ако не си закопан на два метра дълбочина. Както и да е, някакъв тип от ППК, от последната работа на Гастон, държи череп върху бюрото си. Останалата част от скелета е в една кутия.
— Как са се озовали костите при този детектив?
Вдигнах плика и предложих поничка на Хипо. Той поклати глава. Погледнах вътре не особено заинтригувано. Да! Имаше една с глазура от кленов сироп. Поставих плика обратно на бюрото.
— Гастон не знае. Но съвестта му не го оставя на мира, защото не се е постарал повече костите да бъдат погребани както трябва.
— Ако няма гроб, няма и задгробен живот.
— Бинго.
— И тук вече трябва да се намеся аз.
— Гастон ме попита дали не познавам една дама, тук, в Монреал, която се занимава с кости. А аз му казах: „Как не, шегуваш ли се? Та ние с доктор Бренан сме приятелчета!“.
Хипо вдигна и доближи един до друг двата си пожълтели от никотина пръста.
— Сигурен ли е, че костите са човешки?
Той кимна.
— Да, и освен това мисли, че са на дете.
— Защо?
— Малки са.
— Гастон трябва да говори с местния следовател.
Протегнах се и взех поничката с глазура от кленов сироп, правех се, че въобще не ми пука.
— Направил го. Онзи изобщо не му обърнал внимание.
— Защо?
— Костите не са на човек, починал наскоро.
— Да нямат археологическа стойност?
Кленовият сироп не беше лош, но шоколадът беше друга работа.
— Доколкото знам са изсъхнали и в дупките, където са били очите, има паяжини.
— Наличието на паяжини показва, че от доста време са над земята.
— Бинго.
Хипо обичаше тази дума и я използваше често.
— Следователят казва, че костите са били прехвърляни насам-натам прекалено дълго.
Спрях да дъвча. Това не беше правилно. Ако бяха човешки кости, формално те попадаха в графата неидентифицирани останки и следователят беше длъжен да се погрижи за тях. Само съдебномедицинският антрополог можеше да реши кога е настъпила смъртта и дали те са от интерес за съдебната медицина.
— Кой е следователят? — Протегнах се да взема лист и химикал.
Хипо потупа якето си. То самото заслужава да му обърнем по-специално внимание. Платът беше на жълти и оранжеви карета, а основата беше червеникавокафява. Джобчето за носната кърпа беше направено от златист полиестер. Навярно в селските райони на Румъния дрехата можеше да мине за произведение на висшата мода.
Хипо извади тефтерче със спирала и прелисти няколко страници.
— Доктор Ив Брадет. Искаш ли номера му?
Кимнах и си го записах.
— Виж, Гастон не иска да навреди на никого.
Вдигнах поглед към Хипо.
— Добре, добре. — Протегна ръце с длани към мен. — Просто бъди дискретна. Костите се намират в дирекцията на ППК в Римуски. — Хвърли поглед към бележките си. — Това е в района Ба-Сен Лорен-Гаспейзи-Ил Дьо Ла Мадлен.
Колко типично за Хипо. Винаги е извор на информация.
— Не мога да се захвана с това веднага.
— Да, добре. Pas d’urgence. Не е спешно. Когато можеш.
14
Амиши — последователи на християнска религиозна секта. Живеят в северните щати на САЩ и част от Канада и отричат всички съвременни научни постижения. — Б.пр.