— Не знам.
— Тогава не я изпускай.
— Няма.
Почти бяхме стигнали до центъра, когато мерцедесът подаде мигач.
— Завива надясно — обадих се аз.
Райън се вмъкна в лентата за завиване и застана няколко коли след тях.
Още два мигача. Още две завиващи коли. Наблюдавах и дъвчех кожичката на палеца си.
— Кара внимателно — отбелязах аз.
— Това само ме улеснява.
— Само да не я…
— Изпуснеш. Помислил съм за това.
Мерцедесът зави още веднъж и спря на булевард „Лебурньо“. Райън мина покрай него и малко след това отби и спря до тротоара. Наблюдавах какво става в страничното огледало. Райън беше вторачил поглед в огледалото за обратно виждане.
Франкьор остави нещо на таблото, след това заедно с Бастараш слязоха от колата, прекосиха тротоара и влязоха в сивото каменно здание.
— Може би отиват в кантората й — предположих аз.
— Залепи някакъв пропуск на стъклото — отбеляза Райън. — Ако кантората й се намира тук, сигурно има определено място за паркиране. Защо не го използва?
— Може би са спрели съвсем за кратко.
Каквото и да правеха Бастараш и Франкьор, то траеше прекалено дълго и на мен ми омръзна да наблюдавам. Гледах чиновниците, които бързаха, за да отидат на работа, и носеха покрити чаши с кафе от „Старбъкс“. Една майка с количка. Двама пънкари със сини коси и скейтбордове под мишници. Един мъж, боядисан с разноцветни бои, носеше кокили. Очевидно правеше улични представления.
В колата стана топло и задушно. Отворих прозореца докрай. Вътре нахлуха миризмите на града. Цимент. Боклук. Сол и бензин откъм реката.
Опитвах се да не задремя, когато Райън запали мотора.
Погледнах към сградата, в която бяха влезли Франкьор и Бастараш. Нашият човек излизаше през вратата.
Бастараш насочи дистанционното към мерцедеса. Колата изпищя и мигачите й присветнаха. Той отвори вратата, седна зад волана и се включи в движението. Мерцедесът ни подмина. Райън пропусна още няколко коли и тогава го последва.
Бастараш зави по няколко улици и стигна до булевард „Сент-Ан“, очевидно, без да забележи присъствието ни. Поклащаше глава и предположих, че си тананика заедно с радиото или си беше пуснал някой диск.
На няколко километра извън града зави надясно по мост над реката Сейнт Лорънс.
— Отива към Ил д’Орлеан — каза Райън.
— Какво има там? — попитах аз.
— Ферми, няколко летни вили, малки хотелчета и няколко малки селца.
Бастараш пресече острова по улица „Прево“, след това зави наляво по „Шмен Роял“, двулентово асфалтирано шосе, което минаваше покрай далечния бряг на острова. През прозореца на колата наблюдавах как на сутрешното слънце водата блести сиво-синя.
Сега движението не беше натоварено и Райън беше принуден да остави голямо разстояние между нас и мерцедеса. Когато подминахме селцето Сен Жан, Бастараш зави надясно и изчезна от погледите ни.
Когато Райън зави покрай ъгъла, от Бастараш нямаше и следа. Вместо да изкоментирам, продължих да гриза кожичката на пръста си. Мястото беше станало яркочервено.
Докато се движехме по асфалтирания път, започнах да оглеждам пейзажа. От двете страни на шосето се простираха лозя. Това беше всичко. Навсякъде имаше само лозя, натежали и зелени.
След четиристотин метра стигнахме до едно Т-образно кръстовище. Реката беше право пред нас зад три типични квебекски къщи. Стени от сиви камъни, дървени веранди, високи покриви с тавански прозорци и кашпи с цветя на прозорците на долния етаж. Мерцедесът беше паркиран в алеята пред най-източната от тези къщи.
Наляво пътят към реката продължаваше, но надясно свършваше след десетина метра. Райън подкара натам, обърна колата и загаси мотора.
— И сега какво? — попитах доста по-късно.
— Сега наблюдаваме.
— Няма ли да влезем?
— Първо ще огледаме разположението.
— Наистина ли каза „ще огледаме разположението“?
— Следим код шест на престъпния елемент — Райън продължи да използва жаргона на полицаите от телевизионните сериали.
— Ужасен си — казах аз и отказах да попитам какво означава код шест.
Четирийсет минути по-късно престъпният елемент отвори вратата на къщата, слезе бързо по стълбите и отиде до мерцедеса. Косата му беше мокра и беше облякъл нова риза с цвят на кайсия.
Без да се оглежда, Бастараш се насочи по алеята, чакълът хрущеше под гумите му. С Райън наблюдавахме как с пълна газ се отправи към „Шмен Роял“, а зад него се вдигна облак прах.