Райън се протегна към жабката и извади от там чантичка, която носеше на кръста. Знам какво имаше в нея. Белезници, пълнител с патрони, значка и оръжие — деветмилиметров глок. Райън използваше тази чантичка, когато не беше с униформа.
Извади краищата на ризата си, върза чантичката около кръста си и провери пружината, която отваряше ципа. След това запали мотора и потеглихме.
Когато стигнахме до къщата, слязохме от колата и се огледахме. Единственото живо същество наоколо беше един мръсен кафяв шпаньол, който душеше някакво умряло животно на около двайсетина метра нататък по пътя.
Погледнах към Райън. Той кимна. Тръгнахме направо към входната врата.
Райън натисна звънеца с показалеца на лявата си ръка. Дясната му ръка беше леко сгъната, поставена върху глока, който се намираше в чантичката.
След малко един женски глас се обади зад затворената врата:
— As-tu oublie quelque chose? Забравил ли си нещо?
— Полиция! — извика Райън.
Настъпи моментно мълчание и после:
— Трябва да изчакате малко.
Усетих как адреналинът ми се качва. Макар и приглушен, гласът ми беше познат.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса.
Жената не отговори.
Райън натисна звънеца. После пак. И пак.
— Вървете си!
Райън понечи да отговори. Сграбчих го за ръката. Мускулите му бяха твърди като ствол на дърво.
— Чакай — прошепнах аз.
Той замълча, но ръката му остана в готовност върху пистолета.
— Обелин? — обадих се аз. — C’est moi, Tempe. Моля те, пусни ни да влезем.
Жената каза нещо, което не успях да чуя. След секунди с периферното си зрение улових някакво движение.
Обърнах се. Пуснатата щора на прозореца леко се люлееше. Беше ли вдигната, когато се приближихме към къщата? Не можех да си спомня.
— Обелин?
Тишина.
— Обелин, моля те!
Ключалките изщракаха, вратата се открехна и лицето на Обелин се появи в пролуката. Както и преди главата й беше покрита с шал.
Изненадах се, когато заговори на английски:
— Съпругът ми ще се върне скоро. Ще се ядоса, ако ви завари тук.
— Мислехме, че си умряла. Бях съкрушена. Хари също.
— Моля ви, вървете си. Добре съм.
— Кажи ми какво се случи.
Тя стисна силно устни.
— Кой инсценира самоубийството ти?
— Искам само да ме оставите на мира.
— Няма да го направя, Обелин.
Погледът й се премести зад рамото ми, към пътя, който водеше до „Шмен Роял“.
— С детектив Райън ще ти помогнем. Няма да му позволим да те нарани.
— Вие не разбирате.
— Помогни ни да разберем.
Лявата й незасегната страна се изчерви, дясната гротескно заприлича на мрамор.
— Нямам нужда да бъда спасявана.
— Мисля, че имаш.
— Съпругът ми не е лош човек.
— Възможно е да е убил хора, Обелин. Млади момичета.
— Не е това, което си мислите.
— И той говори по същия начин.
— Моля ви, вървете си.
— Кой счупи ръката ти? Кой подпали къщата ти?
Очите й потъмняха.
— Защо така си се захванала с мен? Появяваш се в дома ми и отново събуждаш болка, която е най-добре да забравим. А сега искаш да разрушиш брака ми. Защо просто не ме оставиш на спокойствие?
Опитах номера на Райън с бързата смяна на темите:
— Знам за Лорет.
— Какво?
— Лазаретът. Проказата.
Обелин ме погледна така, сякаш я бях ударила.
— Кой ти каза това?
— Кой уби Еванджелин?
— Не знам. — В гласа й имаше отчаяние.
— Съпругът ти ли беше?
— Не!
Погледът й се местеше като на преследвана сърна.
— Вероятно той е убил две малки момичета.
— Моля те! Моля те! Нищо от това, което си мислиш, не е вярно.
Бях вперила поглед в нея неумолимо. Продължих да настоявам:
— Клодин Клоке? Фийби Куинси? Чувала ли си тези имена?
Бръкнах в чантата си, извадих плика, измъкнах от него снимките на Куинси и Клоке и ги наврях пред очите й.
— Виж — заговорих отново. — Погледни тези лица. Техните родители изпитват мъка, която никога няма да забравят.
Тя извърна глава, но аз пъхнах снимките през пролуката на вратата, така че да може да ги вижда.
Затвори очи и сякаш приведе рамене. Когато заговори отново, в гласа й се долавяше поражение.