— Изчакайте. — Вратата се затвори, веригата издрънча и после вратата отново се отвори. — Влезте.
С Райън влязохме във вестибюла, по стените от двете страни имаше картини. Юда. Роза от Лима. Франциск от Асизи. Един мъж с жезъл и куче.
Последвахме Обелин покрай трапезарията и библиотеката и влязохме в гостната. Подът беше покрит с големи дъски. Вътре имаше тежки дъбови маси, протрит кожен диван и огромни кресла. Една от стените беше изцяло стъклена. Между прозорците имаше каменна камина, която отчасти закриваше прекрасната гледка към реката.
— Моля — каза Обелин и посочи дивана.
Райън и аз седнахме.
Обелин остана права, вперила поглед в нас, прикривайки устата си с кокалестата си ръка. Не можех да разбера какво казва изражението й. Секундите минаваха. По слепоочието й се плъзна капчица пот. Като че ли това я върна към действителността и я накара да действа.
— Чакайте тук.
Завъртя се и излезе през същия свод, през който бяхме влезли преди минута.
С Райън се спогледахме. Усещах, че е напрегнат.
Сутрешното слънце влизаше през стъклото. Въпреки че беше едва единайсет часът, вътре беше ужасно топло. Усетих, че блузата ми започва да се овлажнява от потта.
Една врата се отвори, след това във вестибюла се чуха стъпки. Обелин се появи отново, като водеше със себе си едно момиче на около седемнайсет години.
Двете прекосиха стаята и застанаха пред нас.
Усетих как нещо се надига в гърдите ми.
Момичето беше високо около метър и петдесет. Имаше бледа кожа, сини очи и гъста черна коса, подстригана до ушите. Погледът ми обаче беше привлечен от усмивката й. Усмивка, загрозена от един-единствен недостатък.
До мен Райън стоеше като закован.
Денят беше придобил неочакван обрат.
37
Все още държах снимката на Клодин Клоке в ръката си. Изчезналото момиче номер две, според Райън. Дванайсетгодишното дете беше потънало в неизвестност през 2002 година, докато карало велосипеда си в Сен Лазар-Сюд.
Прехвърлих погледа си от момичето към снимката. Снежнобяла кожа. Черна коса. Сини очи. Тясна, заострена брадичка.
Правилни бели зъби, но единият от кучешките беше изкривен.
— Това е Сесил — каза Обелин и постави ръката си върху рамото на момичето. — Сесил, кажи добър ден на гостите ни.
Ние с Райън се изправихме.
Сесил ме огледа с неприкрито любопитство.
— Тези обици истински ли са?
— Истинско стъкло — отвърнах аз и се усмихнах.
— Толкова са лъскави. Лъскави. О!
— Искаш ли да ти ги подаря?
Свалих обиците и й ги подадох. Постави ги на дланта си и ги загледа с такова страхопочитание, сякаш бяха бижутата на кралицата.
— Сесил живее при нас от почти три години. — Обелин беше вперила поглед в мен.
— Je fais la lessive — каза Сесил. — Et le menage.
— Ти се занимаваш с чистенето и прането? Това е огромна помощ.
Тя кимна, може би прекалено енергично.
— И наистина умея да отглеждам растения. Умея. Умея, о.
— Така ли? — попитах аз.
Сесил се усмихна широко.
— Моят коледен кактус имаше хиляда цвята. — Ръцете й обрисуваха кръг във въздуха.
— Това е удивително — казах аз.
— Ош — засмя се тя като малко момиче. — А кактусът на Обелин нямаше нито един цвят. Наистина ли мога да взема обиците?
— Разбира се — отвърнах аз.
— А сега, моля да ни извините — каза Обелин.
Сесил повдигна рамото си.
— В момента гледам „Семейство Симпсън“, но образът не е никак ясен. Можеш ли да го поправиш? — обърна се тя към мен. — Хоумър е то-о-олкова смешен — изговори думата с няколко о-та.
Обелин направи знак с ръка, че ще се върне скоро. След това заедно със Сесил бързо излязоха от стаята.
— Клодин Клоке — говорех с нисък и равен тон.
Райън само кимна. Съсредоточено набираше някакъв номер на мобилния си телефон.
— Как, по дяволите…
Райън вдигна ръка, за да ме накара да замълча.
— Райън е на телефона — заговори той. — Бастараш държи Клоке в една къща на Ил д’Орлеан. — Настъпи кратка пауза. — Засега детето е добре. Но Бастараш е някъде в движение.
Райън съобщи цвета, модела, годината и номера на мерцедеса. След това даде адреса и обясни къде се намира къщата на Обелин. Мускулите на челюстта му изпъкваха, докато слушаше какво му говори другият в слушалката.