Еванджелин седеше в едно дълбоко кресло, вперила поглед във водата.
Прекосих стаята, отидох при нея, прегърнах я и я притиснах до себе си. В началото тя се съпротивляваше, след това се отпусна.
Дълго я държах в прегръдките си. След това я пуснах и я погледнах в очите.
— Еванджелин, аз…
— Не говори, Темпи. Няма нужда. Срещнахме се. Докоснахме се. Ти си прочела стиховете ми. Това е достатъчно. Не тъжи за мен. Ние всички сме чеда на Бога и аз съм в мир със себе си. Ти ме дари с огромен дар, мила моя приятелко. Отново ми върна детството. Поседни за малко при мен и после се върни към живота си. Винаги ще бъдеш в сърцето ми.
Усмихнах се, извадих от чантата си пълнозърнести бисквитки, фъстъчено масло и един пластмасов нож и ги сложих на масата. Добавих и две коли в стъклени бутилки. След това придърпах стола си по-близо.
— Не можеш наистина да отидеш в „Грийн Гейбълс“ — започнах аз.