Когато свърших, настъпи неловко мълчание. Казах, че съжалявам. Знам, че не го направих както трябва. Никак не ме бива да проявявам съчувствие. Човек би си помислил, че при моята работа би трябвало да съм развила това умение. Не е така.
Ламанш се изправи, раменете му бяха приведени. Животът е труден. Какво може да направи човек?
Върнах се в лабораторията си и видях, че пликът на Хипо е все още на бюрото ми. Вътре беше останала една-единствена розова поничка. Розова? Нещо не беше наред.
Погледнах часовника си — 1:46.
Погледът ми беше привлечен от листа, на който бях записала номера на следователя, оставен ми от Хипо. Грабнах го, прекосих коридора и влязох в кабинета си.
Купчината документи на бюрото ми не беше намаляла. Кошчето и саксиите не бяха заели обичайните си места на пода. Екипировката за работа на местопрестъплението не беше изчезнала, гащеризоните не се бяха сгънали и не се бяха подредили в шкафа.
Майната му на подреждането. Седнах на стола и набрах номера на Ив Брадет.
Включи се телефонният секретар. Оставих името и номера си.
Звуците в стомаха ми предупреждаваха, че изядените понички не са достатъчни.
Обядвах набързо салата с пиле в ресторанта за бързо хранене на първия етаж.
Когато се върнах, видях, че червената лампичка на телефона ми свети. Ив Брадет се беше обадил.
Отново набрах номера в Рамуски. Този път Брадет вдигна телефона.
— С какво мога да ви бъда полезен, доктор Бренан? — Гласът му звучеше носово и малко превзето.
— Благодаря, че веднага отговорихте на позвъняването ми.
— Няма нищо.
Предадох му всичко, което ми беше разказал Хипо, без да споменавам имена.
— Мога ли да ви попитам как узнахте това? — Хладно и много официално vous15.
— Един полицай ме информира за ситуацията.
Брадет замълча. Или се опитваше да си припомни доклада на Гастон относно костите, или се питаше как точно е формулирал оправданието си, че не ги е иззел.
— Мисля, че си заслужава да бъдат огледани.
— Вече съм разследвал проблема. — Гласът му звучеше дори още по-хладно.
— Вие ли направихте проучванията на скелета?
— Колкото и да е странно.
— Какво искате да кажете?
— Отидох до дирекцията на ППК. Стигнах до извода, че костите са стари. Може би древни.
— Това ли е всичко?
— По моя преценка останките са на момиче в юношеска възраст.
„Не се дразни, Бренан!“ — казах си.
Следовател или патолог прочита един учебник или изкарва някакъв кратък курс и опа! Готово! Той или тя вече е съдебномедицински антрополог! Защо не си намери отнякъде учебник по „Сърдечна хирургия“, да закачи една табела на вратата и да започне да отваря гръдния кош на хората? Въпреки че рядко се случваше някой недостатъчно квалифициран да се опитва да практикува професията ми, когато навлезеше в територията ми, ставах наистина лоша.
— Разбирам. — Ако гласът на Брадет беше хладен, моят беше леден.
— При разпита полицаят призна, че притежава тези кости от много години. Освен това заяви, че произхождат от Ню Бранзуик. А това е извън моя район.
Минаваха месеци, дори години, без да се сетя за Еванджелин Ландри. И изведнъж се появяваше синаптична връзка. Никога не знаех какво може да я предизвика. Забравена снимка на дъното на някоя кутия. Думи, произнесени с определена интонация. Песен. Цитат от стихотворение.
Акцентът на Хипо. Ню Бранзуик. Скелетът на момиче, починало преди много години.
Невроните се задействаха.
Несъзнателно стиснах здраво слушалката.
5
— Искам да конфискувате костите и да ги изпратите в лабораторията ми. — Гласът ми звучеше така, сякаш можеше да среже мрамор.
— Според моето професионално мнение това е загуба на…
— Още утре. — Не мрамор, гранит.
— Пиер Ламанш трябва да ги изиска с официален документ.
— Дайте ми номера на факса си, моля.
Даде ми го.
— До час ще имате документа.
Попълних формуляра и тръгнах за подпис.
Ламанш беше в лабораторията по патология, работеше на една от страничните маси. Носеше маска и гумена престилка, завързана на врата и на гърба му. Върху корковата дъска пред него лежеше разрязан панкреас. Чу стъпките ми и се обърна.