Разказах му за Гастон и за скелета. Не споменах Еванджелин Ландри и как преди четири десетилетия изчезна от живота ми. Не исках да призная, че това ме подтикваше да се запозная по-отблизо с останките, намерени в Ню Бранзуик. Не вярвах истински, че може да има някаква връзка, но ми се струваше, че заради Еванджелин трябва да се опитам да идентифицирам скелета от Ню Бранзуик.
Въпреки това усещах тежест в гърдите.
— Нуво-Бранзуик? — попита Ламанш.
— В момента останките се намират в Квебек.
— Възможно ли е да са от някое старо гробище?
— Да.
— Този месец ще си много заета.
Пролетта и началото на лятото са най-натовареният сезон, когато работя в Квебек. Ледът по реките изчезва. Снегът се топи. Хората се отправят на екскурзии, на лагери и на излети. И, опа! Започват да изскачат разлагащи се трупове. Ламанш деликатно ми напомняше този факт.
— Костите от строителната площадка не са човешки. Сега ще се заема със случая на доктор Сантанджело. След това с твоя случай от река Лак де дьо Монтан.
Той леко поклати глава:
— Стари кости, държани като сувенир…
— Не е ясно кога е настъпила смъртта.
Ламанш не отговори.
— Отношението на доктор Брадет ми се струва обидно. Никой не обръща внимание на скелета, а той е в района на нашата юрисдикция. Нито едно човешко същество не заслужава да се отнасят към него с такова високомерно пренебрежение.
Ламанш се вторачи в мен над маската си. След това сви рамене.
— Щом смяташ, че ще можеш да отделиш време.
— Ще го направя.
Поставих формуляра на масата. Той свали ръкавицата си и го подписа.
Благодарих му и бързо се отправих към факса.
Останалата част от следобеда посветих на случая, възложен ми от Сантанджело. Жертвата на пожара беше деветдесет и три годишен мъж, за когото се знаеше, че всяка вечер, преди да си свали зъбните протези и да загаси нощната си лампа, пуши в леглото. Децата и внуците му го предупреждавали много пъти, но дядката не обръщал внимание на съветите им.
Е, сега вече нямаше да пуши. Лежеше върху масата от неръждаема стомана в аутопсионна зала номер четири.
От черепа му бяха останали само овъглени парченца, събрани в кафява книжна кесия. Тялото се бе превърнало в безформена черна маса, горните и долните крайници се бяха вдигнали поради съкращаването на флексорите. Долните крайници бяха като ампутирани. Дланите и стъпалата липсваха.
Нямаше пръсти, нямаше отпечатъци. Нямаше зъби, нямаше и зъбни отпечатъци. А ченето му имаше формата на снаряд за базука.
Обаче имаше нещо, което значително опростяваше задачата ми. През 1988 година предполагаемата жертва се беше снабдила с чисто нова тазобедрена става. Рентгеновите снимки, направени преди смъртта, бяха закачени на осветения екран, където допреди малко висяха снимките на Женвиев Дьосе.
Бялата протеза на дядото блестеше на горната дясна бедрена кост. Снимките, направени след смъртта, показваха подобна, приличаща на гъба конструкция, поставена на същото място в десния крак.
Направих разрез по ръба на тазовата кост, отделих овъгления мускул и сухожилието и извадих протезата от ставната ямка. След това с триона за аутопсии разрязах проксималната трета от костта.
Почистих още малко и серийният номер вече можеше да се види. Отидох до страничната маса и проверих записките на ортопеда, направени преди смъртта на жертвата.
Bonjour, дядо!
Фотографирах вещественото доказателство, поставих го в плик и го надписах. След това се върнах обратно при трупа, за да направя цялостен оглед на скелета. Въпреки че след изваждането на протезата идентифицирането не беше никакъв проблем, антропологичните данни щяха да ми дадат още доказателства.
Парчетата от черепа показваха масивен челен ръб и мастоиден израстък на слепоочната кост, а тилната мускулна връзка беше с големината на маратонката ми.
Мъж. Записах бележките си и преминах към таза.
Къса, здрава срамна кост. Ъгълът под пубиса беше под формата на буквата V. Тясна седалищна инцизура.
Мъж. Записвах наблюденията си, когато чух как външната врата се отвори и затвори.
Вдигнах поглед.
В преддверието стоеше висок, русоляв мъж. Носеше сако от туид, светлокафяв панталон и риза „Бърбъри“, яркосиня като очите му. Знаех със сигурност. Аз му я бях подарила.
Време е да си поговорим за детектив лейтенант Андрю Райън.
Андрю работи в отдела за разследване на убийства в полицията на провинция Квебек. Аз се занимавам с труповете и работя за следователя в същата полиция. Не е трудно да се сети човек как се запознахме. Цели четири години се стремях да поддържам професионална дистанция между нас, но Райън играеше по други правила. Правилата на мъжа, който обича да хойка. Знаех каква е репутацията му, затова не се хващах.