След това бракът ми се разпадна и Райън включи прословутия си чар на пълни обороти. По дяволите, защо не? Започнахме да се срещаме. За известно време нещата вървяха добре. Даже много добре.
Тогава съдбата изигра последния си коз — задълженията към семейството. Дъщерята на Райън, за чието съществуване той въобще не подозираше, нахлу с пълна сила в живота му. Съпругът ми, Пийт, с когото не живеем заедно, беше прострелян от местния идиот на остров Палм в Южна Каролина. Дългът никога не зове. Той блъска по вратата, облечен в пълно бойно снаряжение.
За да станат нещата още по-сложни, допирът на Пийт със смъртта възкреси чувства, които отдавна мислех за мъртви. Райън твърдеше, че те никога не са умирали, и се отдръпна.
Дали детективът все още беше най-важният мъж в живота ми? Определено да. Но във връзката ни се бяха намесили прекалено много хора. Не бях говорила с него, откакто се разделихме миналия месец.
— Хей — поздравих аз.
Това е южняшкият вариант на „здравей“ или bonjour.
— Изгоряла кола? — Райън посочи към дядото.
— Пушил е в леглото.
— Още едно доказателство колко самодоволно е станало обществото ни.
Погледнах го въпросително.
— Никой не обръща внимание на етикетите.
Продължих да го гледам неразбиращо.
— Големите черни букви върху всяка кутия. „Пушенето убива“.
Вдигнах очи към тавана.
— Как си? — Тонът му беше станал по-мек. Или само така си въобразих.
— Добре съм, а ти?
— Повече от добре.
— Добре.
— Добре.
Диалог между прогимназисти, а не бивши любовници. Такива ли бяхме? Зачудих се. Бивши?
— Кога пристигна?
— Вчера.
— Добре ли пътува?
— Кацнах навреме.
— По-добре, отколкото да кацнеш преждевременно или неочаквано.
— Така е.
— До късно работиш.
Погледнах часовника. Затворена в четвърта зала с нейната специална вентилация не бях чула кога са си отишли лаборантите. Беше станало шест и петнайсет.
— Прав си — съгласих се. Господи, разговорът ни наистина не вървеше. — Как е Чарли?
— Говори неприлични неща, както винаги.
Чарли е качулато какаду, прекарал е младостта си в бардак. Райън ми го подари за Коледа. Упражнявахме съвместно попечителство върху него.
— Бърди пита за него.
Чудех се дали Райън е дошъл да ме види, или да говори за случая на Ламанш от река Лак де дьо Монтан. Не се чудих дълго.
— Остана ли ти време да погледнеш изплувалия от водата труп?
— Още не. — Стараех се гласът ми да не издаде разочарованието ми. — Каква е историята?
— Вчера край Ил Бизар един рибар ловял риба. Известно време влачил въдицата зад лодката си. Решил, че е хванал нещо голямо, но вместо това изтеглил труп. Вероятно човекът вече е обявил лодката си за продан в интернет.
— Все още не съм стигнала до този случай.
— Жертвата е жена. Ламанш смята, че е забелязал някакви необичайни петна по врата й, но не е сигурен поради силното подуване и потъмняване на трупа. При рентгеновите снимки и при огледа не се забелязват следи от прострелване. Няма счупване на подезичната кост. Ламанш е изпратил изследване за наличие на отрови.
— Бергерон огледа ли зъбите й?
Марк Бергерон е нашият консултант-одонтолог.
Райън кимна.
— Въведох данните за зъбите й в канадската полицейска информационна система. Нищо не се получи. Може да имаме по-добър шанс, ако успееш да определиш възрастта и расовата й принадлежност.
— Тя е следващата в списъка.
За миг Райън се поколеба.
— В момента работим върху няколко случая на изчезнали хора и неидентифицирани трупове.
— Колко?
— Трима изчезнали, два трупа.
— Мислиш ли, че става въпрос за сериен убиец?
— Проверяваме и тази възможност.
— В какъв период от време?
— Десет години.
— Какъв е профилът на жертвите?
— Момичета. Всички в юношеска възраст.
Усетих обичайните яд и тъга. Страх? Нима някой звяр беше тръгнал на лов из Квебек?