Къщата се изпълни с ястия и сладкиши, увити във фолио и найлон. Обожавах сандвичи с изрязана коричка (като изключим тези с риба тон или яйчена салата между филийките — струваха ми се твърде упадъчни и лекомислено разточителни), но не и в онзи ден. Оттогава не мога да ги понасям. Странно как ни въздействат някои неща.
Смъртта на Кевин промени не само отношението ми към сандвичите. Всичко, върху което беше изграден животът ми, бе станало различно. Погледът на майка ми, винаги мил и често весел, вече не беше същият. Очите й бяха хлътнали, а под тях имаше дълбоки сенки. Детският ми разум не можеше да разбере какво се крие зад този поглед. Можех само да усетя тъгата. Години по-късно видях снимката на една жена от Косово, синът и съпругът на която лежаха в набързо сковани ковчези. Някакъв спомен проблесна в съзнанието ми. Дали не я познавах? Невъзможно. Тогава осъзнах за какво става въпрос. В погледа й също се четяха поражение и безнадеждност, които бях виждала в очите на мама.
Не само външният вид на мама се промени. Вече не пиеха заедно с татко коктейли преди вечеря, не се застояваха на масата, за да си приказват, докато си пият кафето. Не гледаха телевизия, след като чиниите от вечеря бяха измити, а ние с Хари — готови за лягане. Преди с удоволствие гледаха комедийни представления и се споглеждаха, когато някой от комиците направеше нещо особено смешно. Татко хващаше мама за ръка и двамата се смееха.
Когато левкемията победи Кевин, смехът напусна нашата къща.
Същото направи и баща ми. Той не потъна в безмълвно самосъжаление като мама. Майкъл Терънс Бренан — юрист, ценител на красотата и непоправим бонвиван, потъна направо в бутилката хубаво ирландско уиски. Всъщност бутилките бяха много.
В началото не забелязвах отсъствието на татко. Също като болка, която постоянно се усилва и не можеш да определиш точно кога е започнала, един ден осъзнах, че той доста често отсъства. Все по-често вечеряхме без него. Все по-късно и по-късно се прибираше вечер, докато накрая почти не усещахме присъствието му. Понякога през нощта чувах несигурните му стъпки по стълбите и затръшването на някоя врата, а после — пускането на водата в тоалетната. След това настъпваше тишина. Или дочувах приглушени гласове от спалнята на родителите ми. Долавяха се обвинения и негодувание.
И до днес ме побиват тръпки, когато телефонът иззвъни след полунощ. Може би лесно се поддавам на паника. Или просто гледам реално на нещата. Житейският ми опит подсказва, че тези обаждания никога не носят добри новини. Станала е катастрофа. Някой е бил арестуван. Имало е сбиване.
Бяха минали осемнайсет месеца от смъртта на Кевин, когато телефонът до леглото на мама иззвъня. Тогава телефоните звъняха пронизително, а не изпълняваха разни полифонични мелодийки. Събудих се още при първия звън. Чух втория. И малко от третия. Последва някакъв приглушен звук, нещо средно между вик и стон, а после слушалката се удари в нещо дървено. Изплаших се. Дръпнах завивката до очите си. Никой не се приближи до леглото ми.
На следващия ден мама каза, че е станала катастрофа. Колата на татко излязла от пътя. Не спомена и дума за доклада на полицията, нито за това какво е било нивото на алкохол в кръвта му. Сама дочух тези подробности. На седемгодишна възраст децата имат навика да подслушват.
Спомням си погребението на татко дори още по-смътно от погребението на Кевин. Бронзов ковчег с бели цветя върху него. Безкрайни надгробни слова. Тих плач. Мама, подкрепяна от две лели. Искрящозелена трева в гробището.
Този път роднините на мама бяха още повече. Семейство Дийси, семейство Лий. Братовчеди, чиито имена не помня. Подслушвах, без да ме забележат, и разбрах части от плана им. Мама трябваше да се прибере при семейството си заедно с децата.
Лятото след смъртта на татко беше едно от най-горещите в историята на щата Илинойс. Седмици наред температурата се задържаше над трийсет градуса. Въпреки че в прогнозата за времето непрекъснато говореха за разхлаждащия ефект на езерото Мичиган, нашата къща беше твърде далече от водата. Между нас и езерото имаше прекалено много сгради и прекалено много цимент. Разхлаждащият бриз не стигаше до нас. Ние в Бевърли включвахме вентилаторите, отваряхме прозорците и се потяхме. С Хари спяхме на сгъваеми легла на верандата.
През целия юни и в началото на юли баба Лий провеждаше телефонната кампания „Върни се у дома, на Юг“. Роднините ни от страна на татко продължаваха да пристигат вкъщи, но сега го правеха поединично или по двама. По ризите на мъжете се очертаваха тъмни петна от пот, а роклите на жените бяха провиснали и отпуснати. Разговорите се провеждаха много внимателно. Мама беше нервна и винаги готова да се разплаче. Лелите и чичовците я потупваха по ръката: „Направи това, което е най-добре за теб и за момичетата, Дейзи“.