Вдигнах учудено вежди.
8
Цялата кост беше надупчена, все едно гледаш повърхността на луната.
— Какво е това? — попита Лайза.
— Не съм сигурна.
Прехвърлях в ума си различни възможности. Допир с киселина или друг разяждащ химикал? Някакъв микроорганизъм? Локална инфекция? Или заболяване, поразяващо целия организъм?
— Болна ли е била?
— Възможно е. А може и това да е настъпило след смъртта й. Прекалено много мръсотия е набита вътре, така че не мога да съм сигурна.
Свалих метакарпалната кост от микроскопа и се приближих до скелета.
— Ще трябва да почистим и да огледаме всяка кост.
Лайза погледна часовника си. Направи го внимателно.
— Боже, колко съм недосетлива. Задържах те прекалено дълго.
Беше пет и двайсет. Повечето лаборанти си тръгваха в четири и половина.
— Хайде, тръгвай.
— Да заключа ли?
— Благодаря ти, но ще остана още малко.
Това „малко“ се оказаха два часа и половина. Може би щях да остана да работя цялата нощ, ако мобилният ми телефон не беше иззвънял. Непознат номер.
Обадих се:
— Бренан.
— Къде си?
— Благодаря, добре съм. А ти как си?
— От шест часа звъня в апартамента ти.
Дали Райън наистина беше обезпокоен?
— Не съм си вкъщи.
— Това вече е новина.
— Май съм успяла да се откача от системата за наблюдение.
За миг настъпи тишина. След това той каза:
— Не спомена, че имаш планове.
— И аз имам собствен живот, Райън.
Точно така. Да чегъртам мръсотия от кости в осем часа вечерта.
Чух как запали клечка кибрит, след това дълбоко пое въздух. След като преди две години се отказа от цигарите, Райън отново бе пропушил. Сигурен признак, че беше под стрес.
— Наистина можеш да бъдеш ужасна, Бренан — каза го без никаква злоба.
— Старая се — това беше дежурният ми отговор.
— Да не би да си настинала?
— Носът ми е раздразнен от дългото дишане през маската.
Прокарах клечката за зъби през купчинката пръст, която се беше събрала на масата пред мен.
— В лабораторията ли си?
— Скелетът от Римуски, за който ми разправяше Хипо Талант, пристигна днес. На момиче е, около тринайсет-четиринайсетгодишно. Има нещо странно в костите й.
Дръпна от цигарата си, после издиша.
— Долу съм.
— Е, кой от нас е загубеняк и работи по това време?
— Тези случаи на изчезнали момичета и неидентифицирани трупове ми идват в повече.
— Ще се качиш ли?
— Идвам след десет минути.
Бях при микроскопа, когато Райън се появи. Лицето му беше напрегнато, косата — на неравни, раздърпани кичури. Пред погледа ми изплува странен образ — Райън, наведен над някакъв документ, неспокойно рови с пръсти из косата си. Толкова позната картинка.
Не се чувствах добре. Не исках Райън да е ядосан. Нито наранен. Или както там, по дяволите, се чувстваше в момента.
Понечих да протегна ръка и да погаля косата му.
Обаче също така не исках да контролира живота ми. Трябваше да взема мерки, когато почувствах, че се налага. Задържах и двете си ръце върху микроскопа.
— Не трябва да работиш тук сама вечерно време.
— Не ставай смешен. Това здание е с висока степен на сигурност и аз съм на дванайсетия етаж.
— Кварталът наоколо не е безопасен.
— Аз съм голямо момиче.
— Както искаш.
Гласът му не беше студен или враждебен. Просто безразличен.
Когато Кати беше малка, някои случаи в лабораторията ме караха да се намесвам в живота й и да я ограничавам. Това се нарича прехвърляне на вниманието. Вината не беше нейна. А всъщност не беше и моя. Когато работя върху убийство на дете, все едно се сблъсквам със собствените си най-ужасни кошмари. Може би тези изчезнали и мъртви момичета караха Райън да се държи прекалено покровителствено. Не обърнах внимание на настойническото му поведение.
— Погледни.
Преместих се настрана, за да може да вижда екрана. Когато приближи до мен, усетих мирис на одеколона му — „Аква ди Парма“, на пот и на цигарата, която беше изпушил.
— Това нещо ново ли е?
— Тя е доста странен случай.
— Какво наблюдаваме в момента?
— Метатарзална кост.