— Аха.
— Костта на ходилото.
— Изглежда странна, като на точки.
— Имаш добро око. Дисталният край трябва да е изпъкнал, а не заострен.
— Каква е тази дупка в средата на костта?
— Форамен.
— Аха.
— През него минава артерията, която снабдява вътрешността на костта с хранителни вещества. Наличието му е съвсем нормално, но размерът му е необикновен. Огромен е.
— Да не би жертвата да е била простреляна в крака?
— Такива уголемени отвори могат да бъдат в резултат от повтарящи се микротравми. Но мисля, че в този случай не е така.
Смених първата метатарзална кост с друга.
— Краят на тази изглежда като издълбан.
— Точно така!
— Имаш ли идея защо е така?
— Имам много идеи. Но повечето от костите на крака липсват и ми е трудно да се спра на която и да е от тях.
— Дай ми няколко варианта.
— Била е наръфана от гризачи и след това костната повърхност е започнала да се разпада. Или може би краката са били в близост с някакво разяждащо вещество. Или бързотечаща вода.
— Това не обяснява големите дупки.
— Разграждане на костите на пръстите на краката и съпътстващото уголемяване на форамените може да настъпи в резултат на измръзване. Или на ревматоиден артрит. Но това е малко вероятно, тъй като ставите не са засегнати.
— Може би просто има такива големи дупки.
— И това е възможно, но не става въпрос само за краката й.
Поставих под микроскопа странната метакарпална кост, която беше направила впечатление на Лайза.
— Това е кост от пръста на ръката.
Райън огледа надупчената повърхност, без да каже нищо. Смених метакарпалната кост с една от двете запазени фаланги.
— Ето, и тук е така.
— Тази дупка е голяма като тунела на метрото.
— Форамените могат да бъдат различни по големина. Както и ти каза, при нея тази големина може да бъде нормална — изрекох го и сама не си повярвах.
— Ами останалата част от скелета? — попита Райън.
— Все още работя върху ръцете и краката. Но вече привършвам.
— Каква е работната диагноза?
— Увеличен кръвен поток към крайниците. Вероятно. Изкривяване на костите на пръстите на краката. Вероятно. Разграждане на кората на метакарпалните кости. — Вдигнах отчаяно ръце. — Локализирана инфекция? Заболяване, поразило целия организъм? Увреждане на костите след смъртта, направено нарочно или поради естествени причини? Комбинация от всичко изброено дотук? — Отпуснах ръце в скута си. — Нямам диагноза.
Лабораторията ми не е снабдена с всичко по последна дума на високите технологии, но въпреки това разполага с достатъчно добра апаратура. Освен работните маси, устройството за варене и лъскавият нов микроскоп, тя е оборудвана още със спускащи се от тавана флуоресцентни лампи, с покрит с плочки под, с умивалник, аспиратор, устройство за промивка на очите при инциденти, поставка за снимки, осветени екрани за рентгенови снимки и шкафове със стъклени вратички. Малкият прозорец над умивалника гледа към коридора. От големия, който се намира зад бюрото ми, се разкрива гледка към града.
Погледът на Райън беше отправен натам. Аз също погледнах в тази посока. По стъклото заиграха два призрачни образа. Висок мъж и слаба жена, лицата им не можеха да се разпознаят. Зад полупрозрачните им фигури се виждаха реката Сейнт Лорънс и мостът „Жак Картие“.
Лабораторията се изпълни с напрегната тишина и усещане за празнота, която трябваше някак да се запълни. Направих го неохотно.
— Скелетът изглежда доста стар.
— Ламанш ще те накара да спреш да работиш върху него.
— Няма. — Загасих лампата на микроскопа. — Искаш ли да поговорим за случаите, върху които работиш?
Райън се колеба толкова дълго, че си помислих, че няма да ми отговори.
— Да изпием по едно кафе?
— С удоволствие.
Кафето беше последното нещо, от което се нуждаех. Четвъртата ми чаша стоеше изстинала на бюрото ми.
„Хабитат 67“ е модерен жилищен район, изграден от бетонни кутии, подредени една върху друга. Построен експериментално за Експо 67, комплексът винаги предизвиква силни чувства. Най-меко казано. Жителите на Монреал или го обожават, или го ненавиждат. Никой не остава безразличен.
„Хабитат 67“ е отвъд Сейнт Лорънс, като погледнеш от Вю Порт. Тъй като Райън живее там, а моят апартамент е в центъра, решихме да отидем в едно кафене, което се намира на еднакво разстояние от двете жилища.