И двамата с Райън бяхме с коли, така че поотделно се отправихме към старата част на Монреал. Юни е върхът на туристическия сезон и както можеше да се очаква, движението беше натоварено, тротоарите — препълнени с хора, а колите — паркирани броня до броня.
Според инструкциите на Райън вкарах маздата си в една отбивка, пред която стоеше оранжев гумен конус. На табела, написана на ръка, пишеше: Plein. Пълно.
Един мъж по сандали, шорти и фланелка за хокей приближи към мен. Казах му името си. Отмести оранжевия конус и ми махна с ръка да вляза. Това е привилегията да си полицай.
Тръгнах надолу през площад „Жак Картие“ и минах покрай старите каменни сгради, в които сега се помещаваха магазини за сувенири, ресторанти и барове. Туристите и местните жители бяха изпълнили откритите тераси и се мотаеха по площада. Един уличен артист се разхождаше на кокили, жонглираше с топки и разказваше вицове. Друг свиреше на лъжици и пееше.
Завих по покритата с калдъръм улица „Сен Пол“ и до мен достигна миризмата на риба и олио, която се носеше откъм реката. Въпреки че не го виждах, знаех, че домът на Райън се намира на отсрещния бряг. Моето мнение ли? „Хабитат 67“ прилича на огромна скулптура, направена от някой кубист. И също като кръста на Монтроял е по-добре да го наблюдаваш отдалече, отколкото отблизо.
Когато влязох в кафенето, видях, че Райън все още не е пристигнал. Избрах маса в дъното и си поръчах капучино без кофеин. Той дойде точно в момента, когато сервитьорката ми го носеше. След минута тя се върна с неговото двойно еспресо.
— Цяла нощ ли ще стоиш буден? — посочих с глава кафето на Райън.
— Взел съм си малко работа за вкъщи.
Няма да те покани там, девойко. Изчаках го, докато стане готов да се разприказва.
— Ще ти разкажа нещата в хронологичен ред. Имаме пет стари неразкрити случая — трима изчезнали и два неидентифицирани трупа. С трупа, който тази седмица изплува от река Лак де дьо Монтан, стават три.
Райън сипа захар в кафето си и го разбърка.
— Хиляда деветстотин деветдесет и седма. Първият изчезнал. Кели Сикард, осемнайсетгодишна, живее със семейството си в Розмер. На дванайсети март в един и четирийсет през нощта се разделя с компанията, с която са излезли да пийнат, и отива да хване автобуса за вкъщи. И никога не се прибира.
— Проверихте ли хората от компанията?
— Да, както семейството и приятеля й.
Райън отпи от кафето си. Бялата чашка изглеждаше съвсем малка в голямата мъжка ръка.
— Хиляда деветстотин деветдесет и девета. Неидентифициран труп номер едно. Тялото на момиче в юношеска възраст се закача за витлото на една лодка в реката Де Мил Ил. Заедно с Ламанш работихте по случая.
Спомних си.
— Трупът беше разложен. Прецених, че става въпрос за бяло момиче на четиринайсет-петнайсетгодишна възраст. Направихме реконструкция на лицето, но трупът така и не беше идентифициран. Костите са все още в хранилището.
— Да, за нея става въпрос.
Райън изпи остатъка от еспресото си.
— Две хиляди и първа. Неидентифициран труп номер две. Тялото на тийнейджърка е намерено в Дорвал на брега между клубовете „Форест“ и „Стрийм“. Според Ламанш трупът е престоял във водата по-малко от четирийсет и осем часа. Той извършва аутопсията и стига до извода, че момичето е било мъртво, когато е попаднало във водата. Няма доказателства да е било застреляно, намушкано или пребито. Снимките му са разпространени в цялата провинция. Никой не ги разпознава.
Спомних си и този случай.
— В крайна сметка момичето беше погребано, нали?
Райън кимна и продължи нататък:
— Година две хиляди и втора. Втори изчезнал. Клодин Клоке кара велосипед „Шуин“ с три скорости през гориста местност в Сен Лазар Сюд. Тя е на дванайсет години и страда от лека форма на умствено изоставане. Колелото е открито два дни по-късно, но не и Клодин.
— Малко вероятно е да е избягала от къщи. Бащата е съмнителен, но има доказано алиби. Както и останалите от семейството. След това бащата умира, а майката два пъти влиза в болница, за да я лекуват от депресия. Две хиляди и четвърта. Трети изчезнал. Първи септември. Ан Жиарден изчезва от дома си в Бленвил посред нощ. — Райън стисна зъби, след това се отпусна. — Хлапето е на десет години.
— Твърде малка е, за да тръгне нанякъде сама.
— Чували сме и такива истории. Освен това хлапето доста се е мотаело по улиците. И в този случай бащата е пълен загубеняк, но не открихме нищо, което може да го свърже с изчезването на детето. Същото важи и за останалата част от семейството. Разпитахме съседите — нищо.