Около пет часа си тръгнах от лабораторията, изпратих частта от костта и чорапа на момичето от река Лак де дьо Монтан на биолога от „Макгил“ и се отбих при Хърли за моя вариант на чаша бира — диетична кола с лед и малко лимон. Разбира се, не ходя там заради безалкохолната напитка, а заради приятелите, които мога да срещна в кръчмата.
Докато минавах през залата с игрите, хвърлих поглед на телевизора на стената. На екрана зад намръщения водещ се виждаше снимка, като тези, които правят в училище. Зелените очи на малкото момиче гледаха закачливо, косата му беше разделена на път по средата, а плитките му стигаха до раменете. Фийби Куинси.
Малка група от редовни посетители на бара се беше събрала на долния етаж — Джил, Шантал, Блек Джим и самият Хърли. Поздравиха ме е навъсени лица и отново започнаха да споделят какво мислят за изчезването на Куинси.
— Мили боже, само на тринайсет години. — Шантал поклати глава и направи знак да й донесат още една бира.
Беше от Нюфаундленд и можеше да издържи на пиене повече от всички останали. Демонстрираше ни го доста често.
— Безкрайно се надявам, че е излязла само да се помотае. — Акцентът на Блек Джим се променяше с всяка история, която разказваше.
Никой не знаеше точно откъде е. Когато някой го попиташе, той всеки път разправяше нещо различно. Тази вечер говореше като австралиец.
— Откога я няма? — Бил направи знак на бармана и една диетична кола се появи пред мен.
— От три дни. Отишла на урок по танци. Милостиви боже! — възкликна Шантал.
— Ти работиш ли по случая? — попита ме Бил.
— Не.
— А Райън?
— Да.
— Къде е Райън? Успя ли най-после да се отървеш от този навлек?
Отпих от колата си.
— Нещата не изглеждат добре, нали така? — Джил приличаше на застаряваща френска версия на Фонзи от сериала „Щастливи години“.
— Може и да се появи отнякъде — обадих се аз.
— Сигурно смятат, че някой мръсник я е отвлякъл, така ли е? — попита Блек Джим.
— Не знам.
— Представяш ли си какво преживяват нещастните й родители? — Това беше Джил.
— Много бих искала, като хванат това копеле, аз лично да му отрежа топките — обеща Шантал.
Загледах се в чашата си, започнах да преосмислям решението си да се прибера късно вкъщи. Искаше ми се да се отърся от мъката и от мисълта за смъртта и да се върна вкъщи освободена и освежена, но явно това нямаше да се получи тази вечер.
Какво наистина се беше случило с Фийби? Дали беше там, навън, на улицата, сама, но твърдо решила да следва собствения си път? Или я държаха някъде затворена на тъмно, беззащитна и уплашена? Дали изобщо беше жива? Как преживяваха родителите й тези безкрайни часове на неизвестност?
Ами трупът от река Лак де дьо Монтан? Коя беше тя? Убита ли беше?
И другото момиче в лабораторията ми. Момичето на Хипо. Кога е умряло? Една абсурдна мисъл се появи в съзнанието ми: „Възможно ли е скелетът да е на Еванджелин Ландри? Къде е Еванджелин?“.
Осъзнах, че Бил ми казва нещо.
— Извинявай, не чух.
— Питах те къде е Райън.
Очевидно в кръчмата се беше разчуло, че с Райън сме се разделили. Или каквото там друго се бе случило между нас.
— Не знам.
— Добре ли си? Изглеждаш уморена.
— Последните дни бяха доста натоварени.
— По дяволите! — обади се Шантал.
Слушах какво си говорят още няколко минути. След това си изпих колата и се отправих към къщи.
В петък сутринта нямаше нови антропологични случаи. Пишех доклада за черепа от Икуалит, когато Райън се появи в лабораторията.
— Чудесна прическа.
Без да се замисля вдигнах лявата си ръка и прибрах косата си зад ухото и тогава се усетих, че Райън говореше за черепа. Беше побелял от слънцето, а най-отгоре имаше зелен изсъхнал мъх.
— Лежал е в тундрата много дълго време.
Очаквах той да попита колко дълго. Не го направи. Изчаках да ми съобщи причината за посещението си.
— Хипо Галант ми се обади тази сутрин. Един тип на име Жозеф Бомон излежава присъда в „Бордо“.
„Бордо“ е най-големият поправителен център в Квебек.
— Снощи, в шест часа, по телевизията разпространиха новината за изчезването на Фийби Куинси. Споменаха и Кели Сикард и Ан Жиарден.
— Само тях двете ли?
Райън вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Кой знае защо?“.