Бях във възторг, че най-после съм се отървала от гащеризона. Освен това чувствах облекчение, че не изровихме трупа на Кели Сикард.
— Колко време е минало, откакто онова псе се е разхождало наоколо?
— По костите няма меки тъкани, не миришат и са еднакво оцветени от пръстта. Единствените остатъци от насекоми, които открих, са сухи обвивки от какавиди. Като се има предвид, че е заровено на тази дълбочина вътре в хамбара, бих казала, че кучето е умряло най-малко преди две години. Но имам усещането, че са доста повече.
— Десет?
— Възможно е.
— Може да е принадлежало на Грисъм. Или на Бомон.
Или на Селин Дион, помислих си аз.
Хипо се загледа в далечината. По стъклата на очилата му беше полепнала мръсотия, така че беше трудно да се види изражението му. Предполагам, че обмисляше как ще си поприказва с бившия си информатор.
— Ако искаш да поостанеш тук още малко, аз ще те откарам.
Погледнах към Райън. Говореше по мобилния си телефон. Зад него над паркираните автомобили въздухът трептеше, сякаш имаше мираж.
Улових погледа на Райън и с жест му показах, че ще се върна обратно с Хипо. Той ми махна с ръка и продължи да разговаря.
— Разбира се.
— Ще ти разкажа за Люк Тике.
Изгледах Хипо продължително.
— Полицейски участък в Квебек, Римуски? Костите, за които говореше моят приятел Гастон?
— Каква е историята му?
— Ще ти разкажа в колата.
Качих се в импалата. Вътре беше горещо като в тухларна пещ.
Хипо зави по магистралата, нагласих климатика на максимум и поставих ръката си пред вентилационния отвор. Горещият въздух опари пръстите ми.
— Lair conditionne est brise.17
От устата на Хипо думата „счупен“ прозвуча като „бриз“. За бриз и дума не можеше да става.
От радиото се чуваше пращене. Изчаках го да хване някоя станция. В това време събрах влажната си коса и я вдигнах от врата си.
— Проверил ли си защо климатикът не работи?
— Не мога да се занимавам с него. — Хипо махна презрително с ръка. — Жегата няма да продължи дълго. Винаги става така.
Въздържах се от коментар. Нямаше смисъл. Вероятно за Хипо климатикът беше неразрешима загадка.
Свалих прозореца. Миризмата на тор и прясно окосена трева нахлу в колата.
Облегнах се назад, но бързо отскочих, когато горещата изкуствена кожа се допря до голите ми рамене. Скръстих ръце, отпуснах се на седалката, затворих очи и оставих вятъра да развява косата ми.
От опит знаех, че да си в колата, когато Хипо кара, е все едно да се качиш на бика в някой родео бар. Хванах се за дръжката, докато колата летеше със свръхзвукова скорост, а кракът на Хипо подскачаше от газта на спирачката и обратно.
— Този Тике не е лошо момче.
Отворих очи. Заобикаляхме по шосе 15.
— Какво ти каза?
— Казва, че преди пет-шест години получил сигнал за безредици в една кариера. Арестувал няколко хлапета за навлизане в чужда собственост и унищожаване на имущество. Онези разбойници твърдели, че са майстори на графити и създават безценни творения на изкуството.
Хванах се за таблото пред мен, когато Хипо рязко зави, за да заобиколи един пикап. Шофьорът му показа среден пръст. Хипо му отвърна с подходящо изражение на лицето.
— Кажи за скелета — опитах се да го върна обратно към темата на разговора ни.
— Тике го намерил в багажника, когато претърсвал колата им.
— Къде се намира тази кариера?
— Някъде близо до границата между Квебек и Ню Бранзуик. Тике не ми даде много точно описание.
— Спомня ли си имената на хлапетата?
— Не, но намери досиетата им. Записал съм си ги.
— Това е достатъчно. Значи е открил скелета при обиск. Но защо го е задържал?
— Каза, че е съобщил на следователя.
— На Брадет?
— Точно на него. Брадет се отбил, погледнал скелета и казал на Тике да се свърже с археолог. Но нали се сещаш, че в телефонното му тефтерче нямало такъв.
— И нещата си останали така.
— Бинго.
Една дупка на асфалта изхвърли и двама ни към тавана.
— Господи! Извинявай.
— Какво са обяснили хлапетата?
— Твърдели, че са купили костите от заложна къща. Имали са намерение да ги напръскат с боя и да направят нещо като статуя.
— Чудесно. А притежателят на заложната къща откъде ги е взел?
— Тике не знаеше това.
— А откъде е онзи, от заложната къща?