Трябваше му известно време, за да смели информацията.
— Значи според теб скелетът е доста стар. Възможно ли е смъртта да е настъпила преди четирийсет години?
Доста дълго бях разсъждавала по въпроса кога е настъпила смъртта.
— Сигурна съм, че момичето е било погребано, след това за известен период от време костите са били над земята. Проблемът е в това, че нямам никакъв контекст. Как е била погребана? В песъчлива почва? В киселинна почва? Надълбоко? В ковчег? В чувал за боклук? Смъртта може да е настъпила преди десет, четирийсет или сто и четирийсет години.
Хипо се нуждаеше от още малко време за смилане, след което каза:
— Колко добре познаваше семейството на хлапето?
— Познавах лелята и чичото на Еванджелин, макар и бегло. Не знаех френски, а те се смущаваха да говорят английски. Лорет оставаше в Поулиз за много кратко време, не знаеше английски и малкото пъти, когато се видяхме, си казахме само добър ден и довиждане.
— Значи е имала сестра?
— Обелин, осем години по-малка от Еванджелин.
Хипо зави в Папино. Движехме се съвсем бавно, колите бяха броня до броня.
— Bien.18 Знаеш как работи системата. Полицаите в отдел „Убийства“ съсредоточават вниманието си върху пресните случаи. Ако имат време, ще се върнат назад към нерешените. Проблемът е в това, че никога нямат време, тъй като хората непрекъснато се изтребват един друг. И ето тук е мястото на отдела за архивирани нерешени случаи. Поемаме папките, по които никой не работи.
Хипо подаде ляв мигач и изчака трима тийнейджъри да минат бавно-бавно по пешеходната пътека. Всички бяха облекли дрехи поне с два номера по-големи.
— От шейсетте години до две хиляди и пета има петстотин седемдесет и три dossiers non resolous в тази провинция. Отделът за нерешени случаи беше създаден през две хиляди и четвърта. От тогава сме решили шест от тези случаи.
Четирийсет години. Шест решени случая. Семействата на петстотин шейсет и седем жертви все още чакаха. Това ме потискаше.
— Как може на толкова много престъпници да им се размине?
Хипо повдигна рамо.
— Може би няма доказателства, няма свидетели. Може би някой прецаква нещата. При повечето разследвания, ако не хванеш следата, докато е още топла, нищо не се получава. Годините отминават. Папката се пълни с формуляри, на които пише „няма развитие“. И накрая детективите решават все пак да продължат нататък. Тъжно, но в крайна сметка това е само още един нерешен случай.
Бяхме на няколко преки от Едифис Уилфред-Дером. Питах се дали Райън е някъде зад нас, дали се връщаше обратно в управлението на ППК. Питах се дали ще се отбие в кабинета ми или в лабораторията.
Хипо зави надясно в Партениас и продължи да говори:
— Някои от онези от отдел „Убийства“ се правят на много важни и мислят, че ние, които работим по старите случаи, не вършим никаква работа. Аз не виждам нещата така. Според мен едно убийство не става по-маловажно само защото е било извършено преди десет години. Или преди двайсет. Или преди четирийсет. Ако питаш мен, жертвите на тези убийства трябва да се ползват с предимство. Защото са чакали по-дълго.
Хипо сви в паркинга на Уилфред-Дером, профуча покрай редица паркирани коли и закова точно до моята мазда. Превключи скоростите на паркиране и се обърна към мен:
— Всичко това важи с двойна сила, когато става въпрос за деца. Семействата на убитите или изчезнали деца живеят в непрестанна агония. И така е всяка изминала година, когато идва денят, в който детето е изчезнало или трупът е бил открит. Така е всяка Коледа. Или когато се зададе рожденият му ден. Смъртта на едно хлапе е голяма грозна рана, която никога не зараства. — Погледите ни се срещнаха. — Измъчва ги чувство за вина. Какво се случи? Защо? Защо не бяхме там, за да я спасим? Огънят, в който горят, никога не угасва.
— Така е — съгласих се аз и погледнах по друг начин мъжа, който стоеше до мен.
Хипо се протегна към задната седалка, грабна якето си и извади малък бележник със спирала. Взе една химикалка от жабката, наплюнчи пръста си и започна да прелиства страниците. Зачете се за момент, после ме погледна в очите.
— В момента най-важни са случаите, върху които работим с Райън. Не ме разбирай погрешно, но четирийсет години са много време. Свидетелите напускат града или умират. Същото се отнася за роднините, съседите и приятелите. Докладите изчезват. Веществените доказателства се губят. А за местопрестъплението, ако изобщо е имало такова, направо забрави. Ако все пак успееш да изровиш нещо, никой няма да си остави работата и да се захване с твоя проблем. Нито пък ще хвърли сума ти пари за модерни, високотехнологични изследвания.