Не бях сигурна кои сме тези „ние“, но така звучеше по-официално.
— Вече дишам по-спокойно.
Добре, отворко. Хайде да те видим колко си добър в триковете.
— Според доклада на полицията вие твърдите, че сте закупили скелета от собственика на заложна къща.
— Да.
— Той откъде го има?
— Да не съм го разпитвал. Видяхме скелета в магазина и веднага ни светна, че можем да направим скулптура или нещо, посветено изцяло на войната — кости, куршуми и много черна и зелена боя.
— И не сте се поинтересували какъв е произходът на скелета?
— Онзи каза, че е от някакво старо индианско гробище. Какво ни пукаше?
— Аха.
— Черепи, човече. Гърмящи змии. Покрови. Черна магия, знаеш какво имам предвид.
Умряло дете. Опитах се да прикрия отвращението в гласа си.
— Били сте арестувани в Квебек. Какво правихте там?
— Бяхме на гости при един братовчед. Той ни каза за кариерата. Решихме, че ако боядисаме всички онези скали, ще стане много яко. Виж, когато ченгето ни арестува, бяхме напълно откачили. Съвсем бяхме забравили за онези кости.
— Колко време са престояли в багажника на колата ви?
— Около година. Може и повече.
— С какво се занимавате в момента, господин Уейлън?
Настъпи мълчание. Стори ми се, че дочух звука на телевизор в слушалката.
— Охрана съм — каза го, сякаш се оправдаваше. — Нощно време в гимназията.
— А брат ви?
— Арчи е гаден наркоман. — Вече не се правеше на мъжкар, а хленчеше. — Направете ни услуга и на двамата. Арестувайте го и го измъкнете от тази дупка.
Имах само още един въпрос.
— Помните ли името на собственика на заложната къща?
— Разбира се, че помня оня нещастник. Джери О’Дрискол.
Едва затворих слушалката и мобилният ми телефон иззвъня.
Хипо.
Новината, която ми съобщи, преобърна света ми.
12
— Лорет Филомен Солинер Ландри. Родена на 22 май 1938 година, починала на 17 юни 1972.
Починала на трийсет и четири годишна възраст. Колко тъжно.
Представих си Лорет в кухнята на Юфеми на Поулиз Айлънд. Като дете никога не се бях замисляла на колко години е. Тя просто беше възрастна, по-млада от баба и с повече бръчки от мама.
— Починала е толкова млада. От какво?
— В смъртния акт пише от естествена смърт, но не се казва нищо по-подробно.
— Сигурен ли си, че това е същата Лорет Ландри?
— Лорет Филомен Солинер се е омъжила за Филип Грегоар Ландри на 20 ноември 1955. От брака са родени две деца. Еванджелин Анастаси, родена на 12 август 1956, и Обелин Флави, родена на 16 февруари 1964.
— Господи! Не мога да повярвам, че откри всичко това толкова бързо.
Освен телефонните издирвания, които бях предприела в детските си години, от време на време проверявах в Бюрото за демографска статистика на Ню Бранзуик. Никога не успях да получа информация.
— Използвах акадския си чар.
С чара си Хипо можеше да се качи само в метрото, и то с билет. Изчаках.
— През шейсетте години църквата е държала повечето сведения, свързани с демографската статистика. В някои части на Ню Бранзуик бебетата все още се раждали по къщите, особено в селските райони и в по-малките градове. Повечето жители на Акадия въобще не искали да имат нещо общо с държавата и институциите. Все още е така.
Звукът, който чух, ме накара да си представя как Хипо поглъща няколко хапчета против киселини.
— Имам една племенница в църковното настоятелство на черквата „Св. Йоан Кръстител“ в Тракади. Познава архивите, както аз познавам онази си работа.
Определено не исках да слушам за „онази му работа“.
— Открил си свидетелствата за брак и кръщене чрез племенницата си, така ли? — опитах се да отгатна.
— Бинго. Тъй като съм местно момче, нещата потръгнаха бързо. Ние, първите заселници на Акадия, се разпознаваме чрез имената на предците си. Вземи мен например. Аз съм Иполит, син на Ерве, син на Исай, син Каликст.
— Какво научи?
— Както те предупредих, четирийсет години са много време. Но националният архив на Акадия разполага с огромна информация. Открих няколко местни жители, които си спомняха Лорет и децата й. Никой от тях не се разприказва много, тъй като уважават личния живот на другите. Но разбрах основното. Когато Лорет се разболяла и вече не можела да работи, семейството на съпруга й я прибрало при себе си. Родът Ландри живеел извън града. Били твърде саможиви. Един възрастен мъж ги нарече срамни въшки. Измет, която живее в каравани. Каза, че повечето от тях били неграмотни.