— Лорет имаше шофьорска книжка.
— Не. Лорет е имала кола.
— Не може да не е имала книжка, нали пресичаше границата с колата.
— Добре. Може да са платили на някого. А може би е била достатъчно умна, за да се научи да чете малко и да запомни пътните знаци. Както и да е. Филип я напуснал, докато Лорет била бременна с Обелин и я оставил да издържа двете момиченца. Справяла се в следващите пет-шест години, след това напуснала работа. В крайна сметка умряла от някаква хронична болест. Предполагам, че е било туберкулоза. Онзи човек смята, че някъде в средата на шейсетте се е преместила към Сейнт Изидор. Може семейството й да е живяло там.
— Ами Филип?
— Нищо. Сигурно е напуснал страната. Вероятно е починал някъде.
— А момичетата? — Усещах как сърцето ми блъска в гърдите.
— Обелин Ландри се е омъжила за човек на име Дейвид Бастараш през осемдесета година. Сега го проверявам. Освен това ще се опитам да проследя връзката в Сейнт Изидор.
— Ами Еванджелин?
— Ще ти кажа направо. Когато питах за Лорет и Обелин, хората бяха готови да ми отговарят. Или поне така изглеждаше. В момента, в който ги попитах за Еванджелин, веднага удрях на камък.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не от вчера се занимавам с такива неща. Имам нюх. Когато попитам за това хлапе, отговорът идва прекалено бързо и всички говорят едно и също нещо.
Изчаках.
— Никой не знае абсолютно нищо.
— Да не крият нещо?
Стиснах телефона толкова силно, че вените на китката ми изпъкнаха.
— Готов съм да се обзаложа, че крият.
Разказах на Хипо какво съм разбрала от Трик Уейлън. Заложната къща в Мирамиши. Скулптурата и черната магия. Индианското гробище.
— Искаш ли да се обадя на този О’Дрискол.
— Не. Аз ще проследя произхода на костите, а ти се свържи с хората и виж какво още можеш да научиш в Тракади.
— Не затваряй.
Хипо ме остави да изчакам цели десет минути.
— Заложната къща се нарича „Заложна къща за всеки“. Ама че име! Иска да покаже колко го е грижа.
Даде ми телефонен номер и адрес, който се намираше на магистралата Кинг Джордж.
Чух шумолене на станиол и след това:
— Каза, че си открила нещо странно в скелета на детето.
— Да.
— Разбра ли какво е?
— Не още.
— Готова ли си да работиш в събота?
Дори 82-ра военнодесантна дивизия не можеше да ме спре да работя върху костите.
В осем и петнайсет вече бях в Уилфред-Дером. Противно на прогнозите не валя и въобще не се разхлади. Живакът вече сочеше над двайсет градуса.
Качих се в асансьора сама. Не срещнах никого във фоайето и коридорите на НЛСМ. Зарадвах се, че никой няма да прекъсва работата ми.
Грешах. Това беше една от поредицата грешни преценки, които направих този ден.
Първата ми задача беше да позвъня на О’Дрискол. Никой не вдигна телефона.
Разочарована, се захванах със скелета. Момичето на Хипо. Преди работата ми да бъде прекъсната от пристигналия череп от Икуалит и изравянето на кучешките останки, бях успяла да почистя костите на тялото и крайниците.
Сега започнах направо с черепа. Изчистих форамен магнум и извадих пръст и малки камъчета от основата.
В девет и половина пак позвъних на О’Дрискол. Отново не ми провървя.
Продължих с почистването. Десен слухов канал. Ляв. Задната част на небцето. Лабораторията ехтеше от тишината, която може да се чуе само в почивните дни в държавните учреждения. В десет оставих сондата и за трети път набрах номера в Мирамиши. Този път един мъж вдигна телефона.
— „Заложна къща за всеки“.
— Джери О’Дрискол?
— На телефона.
Съобщих името си и факта, че работя за НЛСМ. О’Дрискол или не ме чу, или не ме разбра.
— Интересувате ли се от старинни часовници, млада госпожице? — Говореше английски с лек ирландски акцент.
— Съжалявам, но не.
— Току-що пристигнаха два истински шедьовъра. Обичате ли бижута?
— Разбира се.
— Имам един тюркоаз от племето навахо, който направо ще ви зашемети.
Бижута от навахо в заложна къща в Ню Бранзуик? Сигурно имаше нещо интересно в тази история.