Лимбичната ми система превключи и бяла топлина обля черепа ми отвътре. Не дадох външна изява на гнева си. Такава съм. Когато веригата се затвори и във вътрешността на черепа ми започне да бушува истинска буря, не пищя и не буйствам. Точно обратното. Обхваща ме ледено спокойствие.
— Палеж? — Гласът ми не издаваше никаква емоция.
— Ченгетата предполагат, че къщата е била подпалена нарочно.
— Бастараш?
— Всички смятаха, че негодникът е виновен, но нямаше доказателства за това, а и никой не искаше да говори. Горилите му бяха наплашили всички.
Протегнах ръката си.
Хипо стискаше листчето в юмрука си.
— Знам, че правиш това, което си наумиш, докторе. Но настоявам да стоиш далече от този тип.
Свих пръсти, жестът ми казваше: „Дай ми го“.
Хипо ми подаде сгънатото листче с огромно нежелание.
Разгънах го и прочетох номера и адреса.
Стаята, в която се намирахме, изчезна. Бръмчащите флуоресцентни лампи. Скелетът. Хавайската риза на Хипо. Озовах се на верандата в Северна Каролина. Беше лятна нощ. Транзисторът свиреше „Ода за Били Джо“. Ние с Еванджелин лежахме, сложили ръце под главите си, свили колене и пеехме на глас.
Наистина ли беше толкова просто? Ще набера тези цифри и Обелин ще ми се обади? Може би така щях да разреша загадката, която ме бе измъчвала през всичките тези години. Може би щях да стигна до Еванджелин?
— Добре ли си?
Кимнах, почти не разбрах какво ме пита Хипо.
— Трябва да се изнасям. Райън чака долу.
Чух, че Хипо се изправи, после вратата на лабораторията се отвори и затвори.
Погледът ми попадна върху костите.
А може би щеше да стане точно обратното. Аз щях да дам отговорите на Обелин.
Секунди, а може би цяла вечност по-късно вратата отново се отвори. Вдигнах поглед.
— Да не си се отказала от рисуваните филмчета в събота сутрин?
— Хей.
— Хипо ми каза, че си тук.
Вероятно Хипо бе споделил с него повече от това, че съм в лабораторията. В присвитите очи на Райън се четеше загриженост.
— Какъв приятел — усмихнах се едва-едва. — Разказа ли ти, че Обелин Ландри се е омъжила за онзи плужек Дейвид Бастараш?
Райън кимна.
— Не ми дава да се свържа с нея.
— Но и двамата знаем, че ще го направиш.
— Мислиш ли, че Бастараш ще ме застреля само защото съм се обадила на съпругата му, с която са разделени.
— Не знам. Просто…
Размахах пръст и завърших изречението вместо Райън:
— Внимавайте вие там.
Хил Стрийт Блуз. Непрекъснато си повтаряхме на шега финалната реплика на сержанта.
Райън се поколеба, опитваше се да се съсредоточи.
— Виж какво, Темпи. Трябва да ти кажа нещо.
Зачаках, бях любопитна.
— Направих…
Мобилният телефон на Райън иззвъня. Направи гримаса, сякаш искаше да каже „извинявай“, обърна се настрани и отговори:
— Райън.
После няколко пъти каза „ош“ и затвори.
— Сега не му е времето. — Започна да върти телефона в ръцете си. — Възможно е да направим пробив в случая с Куинси.
— Разбирам — отговорих напълно спокойно. — Искаш ли да поговорим по-късно?
Последва дълго мълчание, най-накрая отговори:
— Разбира се.
— Къде?
— При Бен, в седем?
— Уговорихме се.
Разтревожените му сини очи се задържаха дълго върху лицето ми. Като че ли искаше да запомни всяка подробност. Изведнъж ми стана тъжно.
— Ела при мен. — Райън разтвори широко ръцете си. — Гушни ме.
Бях изненадана. Станах и притиснах бузата си до гърдите му. С тази прегръдка наруших собствените си правила за това как да се държим на работа. Не ми пукаше. Толкова време беше минало. Освен това беше събота и наоколо нямаше никого.
Райън ме притисна в обятията си. Зарови брадичката си в косата ми. Усетих как нещо се надига в мен и ме обгръща топлина.
Вдишах познатия мирис на сапун и „Аква ди Парма“, почувствах познатите мускули и извивки по тялото му и се попитах дали не съм изтълкувала погрешно държането му.
След това чух думите му. Прошепна ги повече на себе си, отколкото на мен:
— Вероятно никога вече няма да направим това.