Тъжната Самър. Много умната Самър. Двайсет и няколко годишната Самър.
Бавно и много внимателно върнах слушалката на мястото й.
Плъзнах се надолу по възглавницата. Обърнах се на една страна. Свих се на кълбо. И загубих контрол.
Не знам колко дълго съм плакала и кога съм задрямала.
Отново звънът на телефона ме стресна и ме събуди. Този път беше мобилният. Погледнах часовника. Девет и четирийсет и три.
Хвърлих поглед към телефона.
Хари.
Точно в момента не ми беше до мелодрами. Оставих го да звъни.
След няколко секунди стационарният телефон иззвъня.
Изругах и вдигнах слушалката.
— Какво? — сопнах се аз.
— Какво ти е, да не те е стегнала шапката?
— По дяволите, неделя сутрин е!
— Дали личицето ми се нуждае от малко силиконови инжекции?
— Преодоляваш Арнолдо?
Отметнах завивките и се отправих към кухнята. Имах нужда от кофеин.
— Той е история.
— Един си отива, друг идва, така ли?
Беше грубо от моя страна, но в момента не бях в настроение да разговарям за провалили се бракове.
— Пийт се обади.
Това напълно ме втрещи.
— Моят Пийт? Кога?
— Преди малко. Май вече не е твой.
— Защо ти се обади?
Извадих кафето на зърна от шкафа и напълних мелничката.
— Решил, че има нужда да те поободря.
— Виж само колко е внимателен. Добре съм.
— Не ми звучиш така.
Замълчах.
— Ако искаш да говориш, готова съм да те слушам.
Натиснах бутона. Перките се завъртяха. Кухнята се изпълни с топлата миризма на прясно смляно кафе.
— Темпи?
— Да.
— Аз съм. Твоята малка сестричка.
Сложих кафето в кафеварката. Налях вода.
— Хей, Темпи?
Исках ли да говоря?
— Ще ти позвъня по-късно.
След деветдесет минути вече й бях разказала всичко.
Райън. Лили. Лутиша. Разследванията на изчезналите момичета и неидентифицираните трупове. Фийби Джейн Куинси. Трупът, който изплува от река Лак де дьо Монтан. Семейство Дьосе.
Сестра ми е лекомислена, избухлива и склонна към истерии. Но умее да изслушва както никой друг. Не ме прекъсна нито веднъж.
Накрая й разказах за Хипо и скелета, който бях изискала от следователя в Римуски. Момичето на Хипо.
— Не мога да ти дам никакъв съвет по отношение на Пийт или Райън, така че дай да си поговорим за скелета. Чакай да видим дали съм разбрала правилно. Хипо е човекът, който работи върху старите нерешени случаи. Той научил за скелета от приятеля си Гастон, който също работи в ППК. Гастон го видял в някакво затънтено място при ченге на име Люк Тике. Той пък го бил конфискувал от двама пънкари, които рисували графити, Трик и Арчи Уейлън. Те го купили от заложната къща на Джери О’Дрискол. Той го измъкнал от един стар глупак на име Том Джунс. Джунс го изкопал от някакво изоставено индианско гробище. Правилно ли съм схванала нещата дотук?
— Да, ако всички казват истината.
— Животът е пълен с „ако“.
— Така е.
— Гробище на какви индианци?
— Не знам. Вероятно микмак.
— Значи момичето е било индианка.
— Мисля, че е бяла.
— Защо?
— Заради структурата на лицето.
— Според преценката ти е била тринайсет-четиринайсетгодишна?
— Да.
— Страдала е от някаква болест.
— Била е болна, но не съм сигурна, че това е причината за смъртта.
— А каква е причината?
— Не знам.
— От какво е била болна?
— Не знам.
— Сигурно има нещо, което знаеш със сигурност. Кога е умряла?
— И това не знам.
— Отдавна ли е било?
— Да.
Хари изцъка с език.
Поех дълбоко въздух.
— Помниш ли Еванджелин и Обелин Ландри?
— Да не мислиш, че вече съм за тексаската държавна болница? Разбира се, че ги помня. Аз бях на девет, ти — на дванайсет. Изчезнаха от Поулиз Айлънд и сякаш се изпариха от лицето на земята. Цели три години се опитвахме да открием нещичко за тях. Изхарчихме цели шепи монети да звъним в Канада.
— Може да ти прозвучи малко отвлечено, но има една далечна възможност да се окаже, че момичето на Хипо всъщност е Еванджелин.