Изправих се.
Зад мен мъжът с коса като четка стоеше втрещен. Знам, че и други бяха вперили поглед в същата посока. Тези, които имат Y-хромозоми във всяка своя клетка.
Хари слезе, шофьорът я последва, натоварен като шерп с марковите й куфари.
— Тем-пее-роо-нии!
— Започнах да се чудя дали не си се загубила — едва успях да се обадя от задушаващата ме прегръдка.
Хари ме пусна, хвана шерпа за ръка и го дръпна.
— Ние си парлевихме, нали така Андрей?
Андре се усмихна, очевидно не знаеше какво да отговори.
Като по даден знак гласът от микрофона покани пътниците от нашия полет да се качват на самолета.
Шофьорът взе две чанти от ръчния багаж на Хари и й ги подаде заедно с дамската й чанта, която приличаше на дисаги. Другата маркова чанта беше връчена на мен. Взех я.
Хари даде на шерпа една двайсетачка, усмихна му се широко и каза:
— Мър-сий.
Андре си тръгна. Днес имаше какво да разправя.
На летището в Монктон се оказа, че по някаква причина колата, която предварително бях наела, не е там. Предложиха ни по-добра на същата цена.
Каква е колата?
Просторна. Ще я харесате.
Имам ли избор?
Не.
Докато подписвах договора за наемането на колата, Хари научи следното:
Името на служителя беше Джордж. Беше на четирийсет и три години, разведен, с тригодишен син, който все още се напикаваше в леглото. Тракади се намираше все направо по магистрала 11. Бензинът беше най-евтин в бензиностанцията на Ървинг, веднага след като отминеш Кучибугуак. Сандвичите с омар в „Кътчето на рибаря“ в Ескуминак не бяха особено добри. Пътуването щеше да ни отнеме около два часа.
Просторната по-добра кола се оказа лъскав нов луксозен джип „Кадилак Ескалейд ЕХТ“. Черен. Хари остана очарована.
— Само погледни този звяр. Мощен двигател, 4х4 и теглич за каравана. Можем да го юркаме нагоре-надолу и изобщо не ни трябват шосета.
— Благодаря, но смятам да се движим по асфалта. Не ми се иска да се загубим.
— Няма. — Хари потупа чантата си. — Телефонът ми има Джи Пи Ес.
Качихме се. Вътре миришеше на нова кола, а километражът показваше седемдесет и два километра. Имах чувството, че карам военен камион.
Въпреки че се оказа съвсем прав за сандвичите с омар, що се отнася до продължителността на пътуването ни, Джордж беше непоправим оптимист.
Когато най-после стигнахме в Тракади, часовникът ми показваше седем и двайсет. Осем и двайсет местно време. Защо се забавихме толкова много? Не е трудно да се сети човек. Заради Хари.
Добрата страна на нещата? Запознахме се с един полицай от канадската национална полиция на име Кевин Мартел, както и с повечето жители на Ескуминак. Освен това се снимахме хванати под ръка пред Le plus gros homard du monde. За да минем през Шедиак, трябваше да се отбием от пътя си, но кога друг път ще му се случи на човек да се снима пред най-големия омар в света?
Когато се регистрирахме в мотела, любезната дама на рецепцията каза на Хари къде можем да намерим ресторант с типична акадска кухня и маси на открито. Изчаках сестра ми да си оправи бретона и се отправихме към брега.
Пластмасови маси. Пластмасови столове. Пластмасови менюта.
Обаче атмосферата беше приятна. Споделихме я с мъже с бейзболни шапки, които пиеха бира направо от бутилките.
Въздухът беше хладен и миришеше на риба и солена кал. Водата беше тъмна и неспокойна. По нея проблясваше и се отразяваше изгряващата луна. От време на време някоя чайка, страдаща от безсъние, се провикваше, после спираше, сякаш удивена от собствения си глас.
Хари си поръча спагети. Аз си избрах треска и картофи. Когато сервитьорката си тръгна, Хари ми посочи вестника, който някой беше забравил на съседната маса. „Акади Нувел“.
— Хайде, шефе. Ориентирай ме какво става. Започни с това къде се намираме.
— Тракади-Шийла. — Произнесох го Шийла като местните хора.
— Това и аз го знам.
— Намираме се в сърцето на Акадия, родно място на типичната четиривековна акадска култура.
— Звучиш като туристическа брошура, взета от фоайето на някой мотел.
— Прочетох четири такива, докато ти привършваше с бретона си.
— Косата ми се беше омазнила.
— Като изключим кратката ни отбивка в Шедиак, днес през цялото време се движехме на север, успоредно на пролива Нортъмбърленд. В момента сме на полуостров Акадия. Спомняш ли си, че минахме покрай знаци, които сочеха към Негуак?