— Имаше нещо такова.
— Полуостров Акадия е дълъг почти двеста километра. Започва от Негуак на север, по североизточния бряг на Ню Бранзуик до остров Миску, на върха на полуострова, после по продължението на залива Шальор до Батхърст. Провинцията има около двеста четирийсет и две хиляди френскоговорещи жители, шейсет хиляди от които живеят тук, на полуострова.
Донесоха ни храната. В следващите няколко минути бяхме заети да добавяме към ястията пармезан, сол и черен пипер.
— Хората тук смятат, че корените на уникалния им френски, на музиката им, дори на кухнята им могат да се открият в Поату и Британи.
— Във Франция. — Хари беше специалист по очевидните неща.
— Предшествениците на днешните акадци са започнали да пристигат в Новия свят в края на седемнайсети век и са донесли тези традиции със себе си.
— Всички те не са ли се преместили в Ню Орлийнс? Еванджелин ни разказваше за това.
— Не е точно така. През 1755 година англичаните наредили около десет хиляди френскоговорещи жители на Нова Скотия да бъдат изгонени от родните си места. Акадците наричат това депортиране le Grand Derangement. Англичаните конфискували земите и прогонили хората. Качили ги на кораби и ги откарали във Франция и САЩ. Днес около един милион американци твърдят, че имат акадски произход, повечето от които живеят в Луизиана. Наричаме ги кейджуни.
— По дяволите! — Хари поръси още сирене върху спагетите си. — Защо англичаните са ги изгонили?
— Защото са отказали да се закълнат във вярност към британската корона. Някои са успели да избегнат изгнаничеството и са намерили убежище тук, по течението на реките Рестигуш и Мирамиши и по бреговете на залива Шальор. В края на осемнайсети век към тях са се присъединили и други акадци, върнали се от изгнание.
— Значи на французите им е било позволено да се върнат обратно?
— Да, но англичаните били господарите и се държали към тях изключително враждебно. Затова този изолиран край, който прилича на пръст на ръка, щръкнал в залива Сейнт Лорънс, се оказал единственото място, където никой не ги закачал.
Хари нави спагетите си на вилицата, личеше си, че е замислена.
— Каква беше тази поема, която вие с Еванджелин непрекъснато разигравахте?
— „Еванджелин“ от Хенри Уодсуърт Лонгфелоу. В нея се разказва за трагедията на двама влюбени от Акадия. Англичаните отвеждат Габриел насила на юг. Еванджелин прекосява цяла Америка, за да го търси.
— И какво става?
— Нещата не се развиват добре.
— Ужас! — Хари лапна спагетите и започна да навива следващата хапка на вилицата си. — Спомняш ли си колко мрънках, докато не ми дадете и на мен роля?
— О, да. — Спомних си как Хари, загоряла от слънцето, кръстосала тънките си ръчички, ни гледа нацупено. — Участваше около десет минути, след това започваше да се оплакваш от жегата и си тръгваше, а ние се чудехме какво да правим с ролята.
— Винаги получавах ужасни роли без реплики. Дърво. Или глупав пазач в затвора.
— Така е. Човек не може да стане звезда за една нощ.
Хари тежко въздъхна и нави на вилицата си още спагети.
— Винаги съм харесвала Еванджелин. Тя беше… — Хари се опита да намери думата: — Мила. Освен това си мислех, че е изключително очарователна. Може би защото беше пет години по-голяма от мен.
— Аз съм три години по-голяма от теб.
— Да, но ти си ми сестра. Виждала съм те как ядеш сметана с пръсти направо от кофичката.
— Не си.
— И желе.
Усмихнахме се една на друга, спомнихме си за онова време, когато пътувахме на задната седалка на колата, за рождените дни и влакчето в лунапарка, за игрите на ужким, за това как си представяхме, че сме Нанси Дрю и търсехме изчезналите си приятелки. Тогава всичко беше по-просто. Тогава с Хари бяхме един отбор.
В крайна сметка разговорът ни се завъртя около Обелин.
Трябва ли да й се обадим и да я предупредим, че искаме да я посетим? Когато я видяхме за последен път, тя беше едва на шест години. Животът й оттогава не е бил никак лесен. Майка й беше починала, вероятно и сестра й. Бастараш се бе отнасял зле с нея. Била е обезобразена от пожара. Не бяхме на едно и също мнение относно това дали Обелин ще се зарадва да ни види. Хари смяташе, че ще ни посрещне като приятелки, които не е виждала от много дълго време. Аз обаче не бях толкова сигурна.
Минаваше десет, когато платихме сметката. Вече беше твърде късно да звъним по телефона. Така решението беше взето. Ще пристигнем, без да сме се обадили предварително.