От двете страни на вратата на постройката имаше странни колони, високи, с издадени елементи във всички посоки. На върха на всяка от тях имаше нещо със странна форма.
През мрежата на постройката се виждаше неясен силует. Подробностите се запечатаха в съзнанието ми.
Фигурата беше дребна, най-вероятно на жена. Прегърбена. Неподвижна.
Жената, която предполагах, че беше Обелин, стоеше с гръб към мен. Не можех да разбера дали чете, дреме или просто е вперила поглед в морето.
Приближих се и установих, че колоните всъщност са покрити с резба, която изобразява необикновени животни. Стърчащите неща бяха клюнове и крила. Най-отгоре на колоните бяха издялани стилизирани птици.
След това се сетих нещо, което бях учила по антропология преди много години. Някога тази постройка е била сауна, след това е била променена и част от стените са били заменени от мрежи.
Целият ансамбъл изглеждаше съвсем не на място. Колони с тотеми и сауни са строили народите, живеещи по северозападното крайбрежие на Тихия океан — тингити, хайда или куакиутл, а не индианците микмак или другите племена, населяващи Атлантическото крайбрежие.
Спрях на три метра от постройката.
— Обелин?
Жената рязко изправи глава.
— Quisse que la!
Кой е там. На акадски френски.
— Темперанс Бренан.
Жената не отговори.
— Темпи. От Поулиз Айлънд.
Не последва нищо.
— И Хари е тук.
Една ръка се вдигна, завъртя се, сякаш не беше сигурна какво иска да направи.
— Бяхме приятелки. Ти и Хари. Еванджелин и аз.
— Pour l’amour de mon Dieu…21
Изрече го шепнешком.
— Познавах леля Юфеми и чичо Фидел.
Жената бързо вдигна ръката до челото си, спусна я до гърдите си и после я премести от едното рамо до другото.
— Търся ви от много дълго време.
Жената се изправи на крака, уви един шал около главата си, поколеба се за миг и пристъпи към вратата.
Протегна ръка напред.
Пантите изскърцаха.
Жената излезе на слънчевата светлина.
17
Паметта е капризно нещо. Понякога ни казва истината, понякога ни заблуждава. Може да предпазва, да отхвърля, да измъчва или просто да греши.
В този случай нямаше нито грешка, нито заблуда.
Видях само половината от лицето на жената, въпреки това имах чувството, че някой стовари юмрука си върху мен. Тъмни, цигански очи, своенравна горна устна, която покрива миниатюрната долна. Кафяво петно с формата на подскачаща жаба на бузата.
Обелин се залива от смях. Еванджелин я дразни и гъделичка. Скачаща жабешка муцунка! Скачаща жабешка муцунка!
Челюстта беше отпусната, по кожата имаше дълбоки белези. Нямаше никакво значение. Това беше детето, което познавах от Поулиз Айлънд, променено от времето и събитията.
Очите ми се напълниха със сълзи.
Представих си Обелин. Подритваше с малките си крачета и плачеше, за да я включим в игрите си. Двете с Еванджелин й четяхме приказки, обличахме я в костюми с пайети и в пачка за балет, строяхме й пясъчни замъци на плажа. Но в повечето случаи я отпращахме, за да не ни пречи.
Усмихнах се малко пресилено.
— Ужасно ни липсваше на мен и на Хари.
— Какво искаш?
— Да поговорим.
— Защо?
— Бихме искали да разберем защо си тръгнахте така ненадейно. Защо Еванджелин никога не отговори на писмата ми.
— Откъде взехте адреса ми?
Гласът й беше съвсем слаб. Дишаше и преглъщаше равномерно, вероятно в резултат на терапията, при която са я учили отново да говори след пожара.
— В полицията ли работиш?
Казах й, че работя за следователя в Монреал.
— Този следовател ли те изпрати да ме намериш?
— Това е дълга история. Бих искала да ти я разкажа.
Обелин въртеше около пръстите си шала, събран под брадичката й. Кожата по ръцете й беше набраздена и бяла като восък. Приличаше на овесена каша, изстинала по дъното на тенджерата.
— Страховете ми се сбъдват.
— Моля? — Типичният й шиак акцент беше толкова силен, че не разбирах всичко, което казваше.
— Най-страшният ми кошмар.
— Какво казваш?
Не обърна внимание на въпроса ми.
— Значи Хари е тук?