— Когато мама не можеше вече да работи, семейството на татко пое контрол над нещата.
Дали не усетих твърди нотки в гласа й, или той просто звучеше така вследствие на пораженията от изгарянията?
— Родителите ти събраха ли се отново?
— Не.
Настъпи неудобно мълчание, чуваше се само тиктакането на часовника.
Обелин първа наруши тишината:
— Да ви предложа ли нещо безалкохолно за пиене?
— С удоволствие.
Обелин изчезна през същата врата, през която преди малко бяхме влезли.
— Защо поне не се опита да говори английски? — Хари беше ядосана.
— Не искам да я карам да се притеснява.
— Чух те да казваш Поулиз Айлънд. Казвай каква е новината?
— Върнали са се обратно тук, защото Лорет се е разболяла.
— От какво?
— Не ми каза.
— Това ли е всичко?
— В общи линии.
Хари вдигна поглед нагоре.
Огледах стаята. По стените имаше любителски пейзажи и натюрморти, цветовете бяха ярки, а пропорциите — неправилни. Стаята изглеждаше претрупана и клаустрофобично малка поради шкафовете с книги и многото старинни предмети. Стъклени птици. Сфери, в които вали сняг. Капан за сънища. Бели релефни чинии и свещници. Музикални кутии. Статуи на Дева Мария и светиите около нея. Свети Андрей? Франциск? Петър? Оцветен гипсов бюст. Него вече можех да разпозная. Нефертити.
Обелин се върна, лицето й бе все така безизразно. Подаде ни по един „Спрайт“, но не погледна нито Хари, нито мен в очите. Седна на мястото си и се съсредоточи върху напитката си. Палецът й нервно се движеше нагоре-надолу по кутийката и обираше влагата.
Веднага я атакувах с въпроса:
— Какво стана с Еванджелин?
Палецът спря да се движи. Обелин вдигна поглед към мен.
— Но нали ти си дошла, за да ми кажеш това?
— Какво искаш да кажеш?
— Дошла си, за да ми кажеш, че са открили гроба на сестра ми.
Сърцето ми подскочи.
— Еванджелин е мъртва?
Тъй като не можеше да следи разговора ни на френски, Хари се бе отегчила и бе започнала да разглежда заглавията на книгите. Тонът ми я накара да извърне глава към мен.
Обелин навлажни устните си, но не отговори.
— Кога почина? — едва изговорих думите.
— През хиляда деветстотин седемдесет и втора.
Две години след като си тръгна от острова. Мили боже!
Представих си скелета в лабораторията, унищожените лицеви кости и увредените кости на пръстите.
— Еванджелин болна ли беше?
— Разбира се, че не беше болна. Това е лудост. Та тя беше само на шестнайсет.
Не го ли каза прекалено бързо? Или ставах прекалено подозрителна.
— Моля те, Обелин, разкажи ми какво се случи.
— Какво значение има вече?
— За мен има.
Обелин внимателно остави кутийката, от която пиеше, на сгъваемата масичка до себе си. Нагласи шала си. Приглади полата си. Отпусна ръце в скута си. Впери поглед в тях.
— Мама беше прикована на легло. Дядо не можеше да работи. Така че Еванджелин трябваше да изкарва пари.
— Но тя беше дете. — Не можех да прикрия чувствата си.
— Тогава нещата бяха съвсем различни.
Думите й така си останаха да висят във въздуха.
Тик-так. Тик-так.
Бях прекалено обезсърчена, за да продължа да я разпитвам.
Въпреки това Обелин продължи, без да я подканвам:
— В началото, когато ни разделиха, исках да умра.
— Разделили са ви?
— Мама и сестра ми отидоха да живеят при дядо. Мен ме изпратиха да живея при братовчедите от семейство Ландри. Но ние с Еванджелин си говорехме. Не много често. Но знаех какво се случва. Сутрин и вечер Еванджелин се грижела за мама. През останалата част от деня работела като прислужница. Част от парите, които заработваше, изпращаше за издръжката ми.
— От какво беше болна майка ти?
— Не знам. Бях прекалено малка.
Не ми ли отговори отново прекалено бързо?
— Къде беше баща ти?
— Ако някога го видя, непременно ще го попитам.
Това, разбира се, ще се случи в някой друг живот.
— Починал ли е?
Тя кимна.
— На Еванджелин й беше много тежко. Исках да й помогна, но бях толкова малка. Какво можех да направя?
— Никоя от вас ли не ходеше на училище?
— Аз ходих няколко години. Еванджелин вече можеше да чете и да смята.