Горката ми приятелка! Тя обичаше книгите и историите и искаше да стане поетеса! Бях толкова развълнувана, че не можех да говоря.
— Мама почина — продължи Обелин. — След четири месеца почина и дядо.
Замълча. Опитваше се да се успокои? Събираше спомените си? Обмисляше какво да сподели и какво да премълчи?
— Заведоха ме в къщата два дни след погребението на дядо. Някой беше донесъл празни кашони. Казаха ми да събера всичко. Бях в спалнята на горния етаж, когато чух викове. Промъкнах се надолу по стълбите и застанах пред кухненската врата, за да чуя какво става. Еванджелин се караше с някакъв мъж. Не разбирах думите им, но виковете им ме плашеха. Избягах горе. Няколко часа по-късно, когато си тръгвахме, надникнах в кухнята. — Тя преглътна. — Кръв. По стената. По масата. Кървави парцали в мивката.
Мили боже!
— Какво направи?
— Нищо. Какво можех да направя? Бях ужасена. Замълчах си.
— Кой беше мъжът?
— Не знам.
— Какво стана с Еванджелин?
— Никога повече не я видях.
— Какво ти казаха?
— Че е избягала. Не попитах за кръвта и дали е била наранена. Нея просто я нямаше и аз трябваше да се върна при семейство Ландри.
Тик-так. Тик-так.
— Бях на осем години. — Гласът на Обелин трепереше. — Тогава нямаше центрове за деца, пострадали от насилие, или психолози. Хлапетата нямаше с кого да споделят.
— Разбирам.
— Нима? Знаеш ли какво е да живее човек с такава тайна? — Сълзите потекоха от очите й. Извади книжна кърпичка от джоба си, избърса очите си, издуха си носа и я хвърли на масата. — Знаеш ли какво е да загубиш всички, които обичаш, още в детството си?
В съзнанието ми се появиха и други образи. Еванджелин четеше на светлината на скаутското ми фенерче. Еванджелин маже фъстъчено масло на пълнозърнести бисквитки. Еванджелин, увила плажна кърпа около главата си, се спуска да спаси любимия си.
Кевин. Татко. Момичето на Хипо, починало отдавна, костите му — в лабораторията ми.
Прекосих стаята, отидох до Обелин, клекнах пред нея и поставих ръцете си на коленете й. Усетих, че трепери, и долових слабия мирис на muguet. Момина сълза.
— Знам — прошепнах аз. — Наистина знам.
Не ме погледна. Сведох поглед, не исках да се заглеждам в обезобразеното й лице.
Останахме за миг така с наведени глави като жива картина на скръбта. Наблюдавах как сълзите й капят в полата й и образуват идеални тъмни кръгчета. Питах се каква част от истината можех да споделя.
Трябваше ли да й разкажа за костите на младото момиче? Възможно ли е да съм сбъркала в преценката за възрастта на момичето на Хипо? Възможно ли е да е била на шестнайсет?
Жената пред мен беше загубила почти наведнъж майка си, сестра си и дядо си. Баща й я беше изоставил. Мъжът й я беше пребивал от бой, след това я бе напуснал и накрая я беше подпалил. Ако спомена скелета, мога да събудя в нея напразни надежди.
Не, нямаше и аз да допринеса за болката й. Ще изчакам, докато съм напълно сигурна.
А сега това вече беше възможно.
— Много съм изморена. — Обелин извади още една кърпичка и попи сълзите си.
— Нека да ти помогна да си легнеш.
— Не. Моля те. В беседката.
— Разбира се.
Хари се изправи.
— Мога ли да използвам тоалетната.
Преведох.
Без да вдига поглед, Обелин отговори:
— Мини през кухнята. После през спалнята.
Преведох отново и посочих с глава кутийката, от която беше пила Обелин. Хари кимна, беше разбрала какво искам да й кажа.
Подхванах Обелин през кръста и й помогнах да се изправи на крака. Позволи ми да я подкрепям, докато минахме през кухнята, слязохме от площадката и прекосихме двора. Когато стигнахме до беседката, тя се отдръпна от мен и се сбогува.
Обърнах се, за да си тръгна, но една мисъл ме спря.
— Мога ли да ти задам само още един въпрос?
Обелин кимна едва-едва.
— Еванджелин е работила като прислужница. Знаеш ли къде?
Отговорът й ме накара да занемея.
18
— Droit ici.
Точно тук.
— В Тракади?
— В тази къща.
— В тази къща!
Бях толкова шокирана, че не можех да направя нищо друго, освен да повторя думите й.
Обелин кимна.
— Не разбирам.
— Еванджелин работеше за свекър ми.
— Хилари Бастараш.
Нещо проблесна в очите й. Учудваше се колко много знаех?