— Семействата Ландри и Бастараш са били свързани от много поколения. Дядо ми по бащина линия и неговите братя са помагали на дядото на съпруга ми, Саймън, да построи тази къща. Когато мама се разболя, свекър ми предложи на Еванджелин да работи при него. Хилари беше вдовец и не можеше да се справя с прането и чистенето. А тя имаше нужда от работа.
— Десет години по-късно ти се жениш за сина му.
— Дейвид беше много щедър. Той плащаше издръжката ми, след като Еванджелин изчезна. Идваше да ме види. Баща му почина през 1980. Той ми предложи. Аз приех.
— Ти си била на шестнайсет. А той на трийсет.
— Това беше единствената ми възможност.
За мен това беше странен отговор, но го оставих без коментар.
— И оттогава живееш в тази къща, така ли?
— Да.
— Добре ли се чувстваш тук?
Мълчание.
— Тук е мястото ми.
Щях да я попитам от какво се издържа. Не го направих. Имах чувството, че нещо притиска гърдите ми. Преглътнах. Взех ръката й в своята.
— Обещавам ти, Обелин, ще направя всичко възможно, за да разбера какво се е случило с Еванджелин.
Лицето й остана безизразно.
Дадох й визитната си картичка. Прегърнах я.
— Пак ще си поговорим.
Не ми каза довиждане, докато се отдалечавах. Когато минавах покрай къщата, хвърлих поглед назад. Обелин влизаше в беседката, краищата на шала й се развяваха от вятъра.
Хари ме чакаше в шевролета. Когато се качих в колата, тя се усмихна и потупа чантата си.
— Нали не докосна ръба с пръсти?
— Всеки глупак, който има телевизор, знае как да постъпи — усмихна ми се така, че в съзнанието ми веднага светна предупредителна лампичка.
— Какво има?
— Можеш да се гордееш с малката си сестричка.
О, не!
— Какво си направила?
— Взех й книжните кърпички.
Изпитах задоволство и облекчение. Протегнах дланта си и Хари я плесна силно. Засмяхме се. Сестрите Бренан отново бяха детективи.
— А сега? — попита тя.
— Като се върнем в Монреал, ще изпратя кутийката, кърпичките и проба от скелета в независима лаборатория. Ако успеят да извлекат ДНК от костта и да я сравнят с ДНК на Обелин, със сигурност ще знаем дали това е скелетът на Еванджелин.
— Защо ще го изпращаш някъде?
— Нашата лаборатория не работи с митохондриална ДНК.
— Убедена съм, че това е много важно.
— Когато костите са стари, много по-вероятно е да се извлече митохондриална, а не нуклеарна ДНК. Всяка клетка съдържа повече копия.
— Еванджелин е — отсече Хари.
— Шансът е едно на милиард.
— Ти на какво залагаш?
— Добре. Аз започнах всичко това. Обаче е твърде невероятно скелетът на Еванджелин ей така, най-неочаквано, да се озове в моята лаборатория.
— Мисли си, каквото си щеш, но вътрешният ми глас ми подсказва, че това е тя.
Когато Хари си въобрази нещо, няма смисъл да спориш с нея. Въпреки това се опитах да й противореча, но видях, че е безсмислено, и спрях. Понякога, противно на всякаква логика, се оказваше права.
Погледнах часовника си. Единайсет и десет. Самолетът ни излиташе в шест и нещо.
— Да тръгнем към Монктон — предложих аз.
— Дали да не обядваме първо?
— Току-що изядохме цял куп палачинки.
— Гладна съм.
— Май доскоро се тревожеше, че дупето ти надебелява.
— Трябва да събирам сили, щом ще бъда детектив.
— Да, вдигна две кърпички и кутийка от „Спрайт“.
— Умствено изтощение.
— Чудесно. Тогава отиваме направо на летището.
Докато карах през града, в главата ми нахлуваха най-различни образи. Безизразните очи на Обелин и обезобразеното й лице. Лорет на смъртното си легло. Стена и маса, покрити с кръв. Кървави парцали. Ужасяващи картини от последните мигове от живота на Еванджелин.
Чаках с нетърпение да се върна в лабораторията, за да преценя отново възрастта на скелета на момичето на Хипо. Да опаковам и изпратя с бърза поща ДНК-пробите. Опитвах се да измисля аргументи в подкрепа на това, че този случай е изключително важен и трябва да се разгледа с приоритет. Сещах се само за един такъв аргумент. Пари.
Хари избра едно бистро на улица „Пренсипал“. Хареса сенника му. Менюто не съдържаше нищо особено. И двете си поръчахме бургери.
Разговорът ни се въртеше около настоящи и минали събития. Обелин — такава, каквото беше сега. Ние, четирите, преди няколко десетилетия на Поулиз Айлънд. Докато говорихме, пред очите ми се появиха картини от миналото ни с Хари — бием се с възглавници, печем курабийки, чакаме училищния автобус, а раниците ни са пълни с живота ни и мечтите ни от онова време.