— Все едно събираш акото на куче — отбеляза Хари.
— Имам всестранни таланти.
— А аз имам нещо друго.
Хари взе отново чантата си, извади нещо от нея и го сложи на леглото.
В началото не ми направи особено впечатление. Взех предмета в ръцете си.
Усетих как ме обзема вълнение.
— Откъде взе това?
— От нощното шкафче на Обелин.
19
Държах в ръцете си малка книжка, от която висеше светлозелена панделка. Корицата беше червена, а надписът — черен.
Кости, превърнати в пепел: Тържеството на поезията.
— Прилича на някоя от онези книжки с цитати на Мао от шейсетте години — отбеляза Хари.
— Ти си я откраднала?
— Заех я — отвърна тя лицемерно. — Мао щеше да одобри постъпката ми.
Отгърнах корицата. Беше отпечатана на грапава, жълтеникава хартия, същата евтина хартия, на която се печатат и комиксите. Буквите бяха избледнели и неясни.
Нямаше автор. Нито дата. Нито ISBN номер. Освен заглавието беше изписано само името на издателя. Издателска къща „О’Конър“.
Прехвърлих на последната страница. Шейсет и осма. Нищо повече.
Отворих на страницата, означена с панделката. Стихотворение със същото заглавие като целия сборник.
— Поезия, Темпи. — По всичко личеше, че Хари е доволна от себе си.
— Никога не съм чувала за издателска къща „О’Конър“. Може да е самиздат.
— Какво е това?
— При самиздата авторът заплаща отпечатването и подвързването на книгата.
Хари ме погледна неразбиращо.
— Обикновено издателят издава книги, които са предназначени за широката публика. При самиздата книгата е предназначена предимно за самия автор.
Очите й, добре подчертани от грима, се разшириха.
— Точна така. Всичко се връзва. Нали Еванджелин искаше да става поетеса?
— Така е.
— Ами ако тя е авторът на тези стихотворения?
Вдигнах поглед към развълнуваното лице на Хари.
— Нямаме абсолютно никаква причина да предполагаме това — настоях, защото знаех, че след малко ще последва една от безпочвените хипотези, родени от въображението на сестра ми.
— Можеш ли да се сетиш защо отмъкнах точно тази малка книжка?
Поклатих глава.
— Обърна ли внимание на книгите в гостната? — продължи тя, преди да й отговоря. — Разбира се, че не. Вие си парлевихте. Но аз го направих. Имаше десетки книги. Стотици. И всяка една от тях беше на френски. Същото беше и в спалнята. През която, моля те, само да не ти призлее, трябваше да мина, за да отида до тоалетната. Това беше единствената книга на английски в цялата къща. И тя се намираше точно до леглото на Обелин.
— Какво искаш да кажеш?
— Една-единствена самотна английска книжка? Точно до леглото й?
— Това надали означава…
— Може би Обелин е събрала стиховете на Еванджелин и ги е издала? В нейна памет. Нали разбираш? За да осъществи мечтата на сестра си.
— Вероятно има и такава възможност. В такъв случай ние постъпихме много лошо, като й я отнехме.
Хари се наведе напред, беше нетърпелива.
— Ще й я върнем. Но това е следа. Ако открием издателя и го разпитаме добре, може би ще се доберем до някаква информация за Еванджелин. Може и да не успеем. Но какво от това? На книгата нищо няма да й стане.
Не можех да оспоря доводите й.
— Според мен си заслужава да й хвърлим един поглед.
— Утре трябва да помагам на Райън. А освен това да прегледам отново скелета.
Хари се надигна от леглото и отметна дългата си коса.
— Остави всичко на малката си сестричка.
Райън пристигна в седем и четирийсет. Предполагам, че дойде толкова рано, защото искаше да зърне Хари.
Съжалявам, каубой, но Спящата красавица ще си почива поне още четири часа.
Предложих на Райън кафе, след това отидох да се оправя, преди да изляза, и през цялото време се чудех дали не беше „забърсал“ Хариет Лий при предишното й посещение. Езикът на Кати. Мръсното ми подсъзнание.
Когато излязох от банята, Райън беше потънал в разговор с Чарли. Бърди ги наблюдаваше от облегалката на дивана.
— Задръж я при себе си.
Птицата пристъпваше от крака на крак, напред-назад по пръчката си.