Не можех.
— Едно човешко същество ми проговори. На английски. Любезна дама на име Бърнис Уивър. Бърнис ми каза веднага да отида там.
Хари обра остатъците от чилито с парченце от франзелата.
— Сградата прилича на голяма стара куклена къща. — Хари посочи с франзелата някъде на запад. — Намира се ей там.
— Да не би да имаш предвид обществената библиотека „Уестмаунт“?
Хари кимна, устата й беше пълна с хляб.
Основана през 1897 година в чест на диамантения юбилей на кралица Виктория, сградата на обществената библиотека „Уестмаунт“ напълно отговаряше на архитектурните прищевки на онази епоха. Това е една от най-старите сбирки от книги в района на Монреал, а хората, които я посещават, говорят английски.
Добър избор си направила, Хари.
— Значи Бърнис е успяла да ти даде информация за издателска къща „О’Конър“, за собствениците й и за книгите, които са публикували?
— Бърнис е умница.
Очевидно.
— Впечатлена съм. Наистина.
— След малко ще бъдеш още по-впечатлена, како.
Хари огледа мократа ми коса и долнището на пижамата, което бях обула. Очевидно учудена, че съм се изкъпала и преоблякла преди вечеря, тя ме попита как е минал денят ми. Нямах причина да пазя тайна, тъй като за неидентифицираните трупове, за изчезналите момичета и за Фийби Джейн Куинси се говореше по всички радиа и телевизии.
Разказах на Хари за старите случаи, които Хипо и Райън разследват. За изчезналите Кели Сикард, Клодин Клоке, Ан Жиарден и за последната — Фийби Джейн Куинси. За неидентифицираните трупове, открити в река Де Мил Ил, Дорвал и сега в река Лак де дьо Монтан. Споменах за работата ми в студиото, без да съобщавам името на Кормиер, и описах снимката на Кели Сикард.
— Кучи син.
Съгласих се. Кучи син.
Довършихме вечерята си. Всяка от нас беше потънала в собствените си мисли. Станах от масата и наруших тишината.
— Защо не се обадиш на Фланъри О’Конър още веднъж, докато аз почистя тук? — предложих.
Хари се върна още преди да съм заредила миялната машина. Все още никой не вдигаше телефона в Торонто.
Хвърли поглед към мен, след това погледна колко е часът. Десет и пет.
— Изглеждаш, сякаш цял ден си пренасяла камъни — каза тя и взе чинията от ръцете ми. — Бягай в леглото.
Не спорих с нея.
Бърди тръгна подире ми към спалнята.
Не успях да заспя.
Въртях се в леглото, намествах възглавницата си, изритвах завивката, после я придърпвах обратно. В главата ми се въртеше все един и същ въпрос.
Какво се бе случило с Фийби Джейн Куинси? С Кели Сикард, Клодин Клоке и Ан Жиарден? Кои бяха момичетата, намерени в Дорвал, река Де Мил Ил и в река Лак де дьо Монтан?
Непрекъснато виждах образите на Кели Сикард/Кити Стенли. Защо Сикард е използвала измислено име? Защо я е фотографирал Кормиер? Имаше ли той някакво отношение към изчезването й? А към изчезването и/или смъртта на останалите?
И скелетът от Римуски. Момичето на Хипо. Какво означаваха уврежданията по пръстите и по лицето й? Къде се намираше остров Бек Си? Дали момичето беше от коренното население? Или беше наша съвременничка? Възможно ли е това да са костите на Еванджелин Ландри? Беше ли убита Еванджелин, както сестра й твърдеше? Или може би това беше объркан детски спомен за друго ужасно събитие? Била ли е болна Еванджелин? Ако е била, защо Обелин настояваше, че е била здрава?
Опитах се да извикам в съзнанието си образа на Еванджелин, да си представя жената, която би била днес. Жена само с две години по-възрастна от мен.
И, разбира се, Райън.
Може би беше от умората. Или от мрачното настроение, обзело ме след толкова много обезсърчаващи събития. Или от претоварването от стотиците лица, в които се бях взирала днес. В ума ми се носеха черни къдрици, син бански костюм, лятна рокля на точки. Спомени от снимките, а не от истински събития. Колкото и да се мъчех, не можех да извикам в съзнанието си образа на Еванджелин.
Обзе ме огромна тъга.
Отметнах завивките, запалих нощната лампа и седнах на ръба на леглото. Бърди побутна лакътя ми. Вдигнах ръка и го гушнах до себе си.
Леко почукване по вратата.
— Какво има?
— Нищо.
Хари отвори вратата.