И двамата мъже ме изгледаха така, сякаш се опитвах да им внуша, че антраксът е нещо безобидно.
— Мислете, каквото си искате — заявих аз, смачках на топка салфетката и я пъхнах в мазния плик. — Аз ще чакам, докато получа доказателства.
Шкаф номер дванайсет. Гледах снимката на едно изключително грозно бебе, когато мобилният ми телефон иззвъня.
Код на града — две-осем-едно. Хари.
Отговорих.
— Много рано излезе тази сутрин.
— Повечето сутрини излизам рано.
— Как е нашият френски красавец?
— Ако имаш предвид Райън, не мога да го търпя.
— Току-що говорих с Фланъри О’Конър. — Гласът на Хари трептеше от вълнение.
— Слушам те.
Настъпи тишина.
— Днес пак ли те е стегнала шапката?
— Топло ми е.
Поставих снимката на грозното бебе при вече прегледаните и взех нова папка.
— Изобщо нямаш представа какво значи жега.
— Какво научи?
— Ако искаш да разбереш какво значи да ти е топло, отиди в Хюстън през август.
— Кажи ми за издателската къща „О’Конър“.
— Закрили издателството, когато Флан и съпругът й се разделили. Променила е името си на Флан. Не я попитах дали го е направила официално или не. Както и да е, решила да действа, след като хванала съпруга си с някакъв тип на име Морис.
— Аха.
На етикета на новата папка пишеше „Кретиоу“. Вътре имаше снимки на кокер шпаньол. Затворих я и взех нова.
— Темпи, тя е страхотна. Повече от час разговаряхме.
Можех да си представя разговора.
— Какво разбра за книгата на Обелин?
Отворих нова папка. „Тремблей“. Една много дебела дама позираше с едно много дебело дете. Семейство Тремблей отидоха върху купчината с папки.
— След развода Флан е запазила цялата документация на издателска къща „О’Конър“. Имената на клиентите, заглавията на книгите, броя на страниците, на копията, типа подвързия. Разбира се, тук не става въпрос за някакво огромно издателство.
— Кажи ми за книгата на Обелин.
Да не позволиш на Хари да се отклонява от темата е все едно да не позволиш на овцата да се отклонява от стадото.
— По време на съществуването си издателска къща „О’Конър“ е издала двайсет и две стихосбирки. Шест от поръчките са били направени от жени. — Чух шума от разгръщането на страници. — „La Penitence“27 от Фелис Бофис.
Френският на Хари беше наистина забележителен.
— „Легни сред лилиите“ от Джералдин Хийдж. „Ментова пролет“ от Сандра Лакану. „Un besoin de chaleur humaine“28 от Шарлен Пиерпон. В заглавието се говори нещо за нуждата от човешка топлота.
Отворих нова папка. „Бригз“. Притеснена булка. Безполезно.
— Другите четири нямали автори. Нали се сещаш, поетът предпочита да остане анонимен. „Призрачни утрини“. Флан смята, че това е бил проект на някакъв литературен клуб. Жена на име Каролин Бийчър е извършила разплащанията.
Главоболието се беше съсредоточило в окото ми. Започнах да разтривам слепоочието си с палец.
— „Парфюм“ е била платена от Мари-Жозефин Девро. „Ресни“ — от Мери-Ан Кофи. Всяка от тези книги се е състояла от около петдесет страници. Тиражът е бил сто бройки. Адресите на Бийчър и Девро са в Монктон. Кофи живее в Сент Джон.
— Кажи ми за книгата на Обелин! — прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — За няколко секунди настъпи тишина. — Извинявай. Знам, че усилено работиш върху това. Просто информацията ми идва малко в повече.
— М-м… да.
— Какво научи за „Кости, превърнати в пепел“?
Отворих нова папка. „Зукър“. Три хлапета в плисирани поли.
— Вирджини Льоблан — отговорът прозвуча рязко.
— Льоблан ли е направила поръчката?
— Да.
— О’Конър има ли адреса на Льоблан?
— Номер на пощенска кутия.
— Къде?
— В Батхърст.
— Има ли някаква друга информация?
— Не.
— Опита ли се да откриеш Льоблан?
— Да.
— И? — Нацупено мълчание. Вдигнах поглед нагоре. Причини ми болка. — Виж, Хари, съжалявам. Наистина оценявам това, което правиш.
В другия край на стаята телефонът на Хипо иззвъня, после чух гласа му.
— Талант.
— Каня те на вечеря довечера — обърнах се към Хари.