— Quand? Ou? — Въпросите на Хипо следваха един след друг. Къде? Кога? — Ще бъда в апартамента. Bon Dieu!
— Ти избери ресторанта — казах набързо на сестра си. Чух леко изпъшкване, след това стъпките на Хипо, които се отправиха към мен. — Тогава ще ми разкажеш най-подробно за всичко, което си открила.
Хари се съгласи. Хладно.
Затворих телефона.
Хипо стоеше до мен.
Погледнах го.
Нещо ужасно се беше случило.
23
Хипо беше стиснал зъби като менгеме.
— Какво има? — затворих папката на Зукър.
Гледаше ме намръщено и мълчеше.
— Кажи ми.
— Току-що получих обаждане на добра воля от полицията в Тракади. Обелин Бастараш е изчезнала, предполага се, че е мъртва.
Скочих на крака. Папката на Зукър падна на пода.
— Мъртва? Как?
Хипо придърпа ризата си, напъха телефона в джоба си и се обърна.
— Как така? — повторих аз, а гласът ми прозвуча прекалено пискливо.
— Съсед, който живее надолу по реката от къщата на Бастараш, е открил шал, омотан около една от подпорните греди на пристана му. Разпознал го. Проверил. Сторило му се, че Обелин не си е вкъщи. Казва, че жената никога не излизала.
— Това надали означава, че Обелин се е удавила.
— Полицията е претърсила къщата. Открили кръв на вълнолома.
— Би могло…
Хипо продължи, все едно не бях казала нищо:
— В единия край на вълнолома имало дрехи. Сгънати. Най-отгоре били обувките. В една от тях намерили прощално писмо.
Усетих, че изстивам.
— Писмо, написано преди самоубийството?
Хипо не ме погледна в очите.
Не изрече думите, които знаех, че бяха на езика му. Нямаше нужда от тях. Тежестта на самообвинението вече започваше да ме притиска.
Преглътнах.
— Кога?
— Вчера.
Бях посетила Обелин във вторник. В сряда тя беше мъртва.
— Какво пише в писмото?
— Сбогом. Животът е гаден.
Срамът ме изгаряше отвътре.
Гневът също.
И още нещо.
Въпреки че съвсем не беше щастлива, Обелин изглеждаше примирена. Каза ми, че е на мястото, където иска да бъде.
— Нищо в нея не подсказваше, че е решила да се самоубие.
— Кой университет издаде дипломата ти по психология?
Лицето ми пламна. Хипо беше прав. Какво знаех аз за тази жена? Само допреди два дни не я бях виждала от детските ни години.
— Безспорно ли е доказан фактът, че е мъртва? Искам да кажа, тъй като няма труп. Претърсват ли реката?
— Точно там течението на реката е много бързо. — Хипо присви очи, светлината проникваше през един от мръсните прозорци на хола. — Вероятно тялото й вече е в залива Сейнт Лорънс.
— Къде е бил Бастараш?
Райън беше дочул развълнуваните ни гласове и беше дошъл от офиса на Кормиер.
— В Квебек Сити.
— Има ли алиби?
— Това копеле винаги има алиби.
При тези думи Хипо шумно излезе от стаята. След секунда чух как затръшна вратата на студиото.
— Съжалявам — каза Райън. По погледа му личеше, че говори искрено.
— Благодаря. — Гласът ми прозвуча слабо.
За момент настъпи напрегната тишина.
— Какво става между вас с Хипо?
— Сърдит ми е, че отидох в Тракади.
— Съмнявам се, че е сърдит на теб. Просто ти си му под ръка.
— Каза ми да не се опитвам да се свървам с нея.
— Бастараш е търговец на плът. Хипо смята, че това се отразява на репутацията на всички акадци.
Не можах да отговоря.
— Не се чувствай засегната заради него. Никога няма да си признае, но фактът, че успя да намериш флашката на Кормиер, много го впечатли. След като Лезьо разчете съдържанието й, кълбото ще почне да се разплита.
— Ако аз не я бях открила, криминалистите щяха до го направят.
Райън знаеше, че бях права. Просто се опитваше да бъде мил с мен.
— Ако искаш да си тръгваш, няма проблем — каза той.
Поклатих глава. Но вниманието на Райън вече беше насочено някъде другаде.
— Утре трябва да се явя в съда. Ако не приключим днес, ще довършим работата си в понеделник.
С тези думи той се отправи към другия край на хола. През останалата част от деня не ми обърна никакво внимание.
Чудесно. Така щях да се съсредоточа върху проклетите папки на Кормиер.
Но не успях да го направя. През целия следобед Обелин беше пред очите ми. Беседката. Вълноломът. Шалът.