Бях като вцепенена. С усилие прехвърлях папка след папка.
Домашни любимци. Булки. Деца. Нито едно от тях не беше Фийби. Нито едно не приличаше на изчезналите момичета или на неидентифицираните трупове.
В шест часа се отказах.
Докато бавно си пробивах път през натоварения трафик, не можех да се освободя от мисълта, че трябва да съобщя на Хари за смъртта на Обелин. Сестра ми изпитва силни емоции и не се притеснява да ги изразява открито. Радост. Гняв. Страх. Независимо за какво става въпрос, реакцията на Хари винаги е бурна. Бях притеснена от разговора, който ни предстои.
Пристигнах вкъщи и оставих колата в подземния паркинг. Лампата на асансьора показваше, че е спрял на третия етаж. Започнах бавно да изкачвам стълбите.
И предната, и задната врата на фоайето на сградата бяха отворени. Разни хора се движеха напред-назад. Нашият портиер, Уинстън, също беше там.
— Да не би някой да се мести? — попитах, без да се интересувам особено от отговора.
Мислех си за Хари.
— Тези от триста и четири — отвърна Уинстън. — Отиват в Калгари.
Завих покрай парапета и се отправих към коридора, където се намираше моят апартамент.
— И ти ли мислиш да продаваш?
— Не.
— Странно.
— Защо да е странно? — обърнах се към него.
— Сутринта дойдоха двама мъже. Разпитваха за апартамента ти.
Спрях.
— Какво разпитваха?
— Колко стаи има. Дали задният двор е твой. — Той сви рамене, беше пъхнал палците си в гайките на колана на джинсите си. — Обичайните въпроси.
Усетих, че ме обзема мрачно предчувствие.
— Казаха ли как мога да се свържа с тях?
Уинстън поклати глава.
— Споменаха ли името ми?
Портиерът се замисли над въпроса ми.
— Не съм сигурен. Днес тук е пълна лудница. Вероятно са някакви навлеци. Пълно е с такива.
— Не давай абсолютно никаква информация за апартамента ми.
Усмивката на Уинстън изчезна. Вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си.
— Извинявай. Знам, че никога не би ни напуснала.
Уинстън прокара палеца и показалеца си покрай ъглите на устата си.
— Благодаря ти, че ми каза — усмихнах се аз.
— Сестра ти е страхотна.
— Така е. — Отправих се по коридора. — По-добре да я изведа на вечеря, преди да е започнала да гризе мебелите.
Хари все още ми беше обидена и отказа да вземе участие в избора на ресторант. Заведох я на едно от любимите ми места.
В „Милос“ е скъпичко, но точно тази вечер това никак не ме интересуваше.
На тръгване разговорът ни протече така:
— Рибата прясна ли е?
— Все още плува.
А на пристигане:
— Къде сме?
— Сейнт Лорънс, близо до Сен Виетьо.
— Чувствам се като абсолютен шаран.
Разделихме си една гръцка салата и порция пържени тиквички. Хари си поръча раци, а аз — бяла риба.
След много увещания от моя страна Хари най-накрая се съгласи да си поговорим за „Кости, превърнати в пепел“.
— Когато позвъних в пощата в Батхърст, ме насочиха към някоя си госпожица Штумпхайс. — Хари произнесе името, сякаш беше родена в областта Клинк, в Германия. — Фрау Штумпхайс нито потвърди, нито отрече, че Вирджини Льоблан е наела пощенска кутия в поверената й институция. Кълна ти се, Темпи, човек би си помислил, че тази жена е надзирателка в концлагер.
— Какво каза тя?
— Това било поверителна информация. Мисля, че фрау Штумпхайс просто не искаше да мръдне своя frauenhmtern.
Хванах се на въдицата:
— Frauenhintern?
— Задник. Женски.
— Откъде знаеш немски?
— Конрад говореше немски.
Конрад беше съпруг номер две. Или три.
— Трябва да помоля Хипо да й се обади — казах аз. — Той е от този край.
— Може да свърши работа. — Говореше сдържано, но не враждебно.
Настроението й се оправяше.
До края на вечерята говорехме за незначителни неща. Когато донесоха кафето, протегнах ръка през масата и поех ръката на Хари.
— Днес Хипо ми съобщи нещо много лошо.
Тя впи поглед в мен, в очите й се четеше тревога.
Преглътнах.
— Най-вероятно Обелин е мъртва.
Очите й се премрежиха.
— Боже мили! — прошепна. — Как? Кога?
Разказах й всичко, което знаех. Направих го сдържано.
Хари взе лъжичката и разбърка кафето си. Чукна я лекичко в ръба на чашата. Остави я обратно на масата. Облегна се назад. Прехапа устни и се замисли.