Нямаше сълзи. Нито изблик на емоции.
— Добре ли си? — Не отговори. — Очевидно течението е много силно.
Хари кимна.
Самообладанието на сестра ми започна да ме притеснява. Понечих да кажа нещо. Тя махна с ръка да замълча. Направих знак да ни донесат сметката.
— Има нещо, което можем да направим — каза тя. — В памет на Еванджелин и Обелин.
Изчака, докато сервитьорът напълни отново чашата ми с кафе.
— Спомняш ли си оня, дето изпращаше бомби на университети и авиокомпании?
— Юнабомбър?
— Да. Спомняш ли си историята?
— От края на седемдесетте до началото на деветдесетте Теодор Качински уби трима и рани двайсет и девет души. Откриването на Юнабомбър е една от най-скъпоструващите операции в историята на ФБР. Какво общо има между Качински и Обелин?
Хари размаха пръст с идеално оформен маникюр.
— Как го хванаха в края на краищата?
— Заради манифеста му „Индустриалното общество и неговото бъдеще“. Качински твърдеше, че бомбите са необходими, за да привлекат вниманието на обществото към трудовете му. Искаше да вдъхнови хората да се борят против потисничеството, наложено от техническия прогрес.
— Да, да, точно така. Но как заловиха онзи нещастник?
— В средата на деветдесетте Качински изпрати писма, някои от тях адресирани до предишните му жертви, в които настояваше манифестът му да бъде публикуван в централните вестници. Всичките трийсет и пет хиляди думи. Дословно. Заплашваше, че ако това не стане, ще убие още хора. След дълго умуване Министерството на правосъдието препоръча манифестът да бъде публикуван. И „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“ го пуснаха с надеждата, че ще се получи някакъв пробив.
— И? — Хари обърна ръката си с дланта нагоре.
— Братът на Качински разпознал стила му на писане и уведомил властите. Съдебните лингвисти сравнили откъси от текстове, които майката и братът на Качински им дали с манифеста на Юнабомбър, и доказали с абсолютна сигурност, че авторът им е един и същ човек.
— Ето това е — заключи Хари и обърна и другата си ръка с дланта нагоре.
— Какво? — Не можех да схвана какво иска да каже.
— Това ще направим и ние. В памет на Обелин. И, разбира се, на Еванджелин. Ще намерим лингвист, който да сравни стиховете в „Кости, превърнати в пепел“ със стиховете, които Еванджелин пишеше като дете. След това тя официално ще бъде призната за поетеса.
— Не знам, Хари. Много от нещата, които е написала в детството си, са просто юношески емоции.
— Ти да не мислиш, че Качински е бил някакъв си Шекспир?
Опитах се да прикрия съмнението си.
— Обелин ти разказа за убийството на Еванджелин. Не говоря френски, но ви слушах внимателно. И знаеш ли какво долових в гласа й. Вина. Ужасна, нечовешка, мъчителна вина. Целият живот на тази жена е бил подчинен на това угнетяващо чувство, защото е скрила факта, че е знаела за убийството на сестра си. Мислиш ли, че не би искала да направим това?
— Да, но…
— Познаваш ли някой съдебен лингвист?
— Да, но…
— Достатъчно добре, че да го помолиш да направи сравнението?
— Мисля, че да.
Хари отпусна ръцете си на масата и се приведе напред.
— Еванджелин и Обелин вече ги няма. Само тази книга ни е останала от тях. Не искаш ли да знаеш дали Еванджелин я е написала?
— Да, разбира се…
— И да направиш така, че хората да узнаят името й? Да стане известна поетеса, каквато винаги е искала да бъде?
— Чакай малко. Това е безсмислено. Искаш да кажеш, че Еванджелин е написала стиховете, а Обелин ги е дала на издателска къща „О’Конър“, за да ги публикуват. Но защо Обелин ще използва името Вирджини Льоблан? И защо да не посочи, че Еванджелин е автор на стиховете?
— Може би е трябвало да пази всичко това в тайна от отвратителния си съпруг.
— Защо?
— По дяволите, Темпи, не знам! Може би не е искала някои мръсни тайни да излязат на показ.
— Като например убийството на Еванджелин?
Хари кимна.
— Знаем, че Бастараш е пребивал Обелин. Вероятно тя много се е страхувала от него. — Хари започна да шепне: — Темпи, мислиш ли, че той я е убил?
— Не знам.
— Смяташ ли, че тя изобщо е мъртва? Искам да кажа, къде е трупът?
„Наистина — помислих си и аз. — Къде е трупът?“