Пепел от кости

Сметката пристигна. Видях колко дължа и платих.

— Ето, това е проблемът, Хари. Ако все още пазя някое от стихотворенията на Еванджелин, а това е много съмнително, то сигурно е останало в Шарлот. Тук, в Монреал, нямам нищо.

По устните на Хари се прокрадна усмивка.

24

Когато Хари реши да е потайна, нищо не можеш да измъкнеш от нея. Въпреки че многократно я попитах какво има предвид, тя отказа да ми отговори. Сестра ми обича да поднася изненади. Знаех, че сега е настъпил моят ред.

Двайсет минути по-късно вече седяхме в спалнята ми, а спомените от миналото бяха подредени пред нас. Снимката на приятелките, хванати под ръка. Билетът. Салфетката.

Но Хари не задържа погледа си върху тази страница от споменика. Отгърна на следващата. Там бяха залепени три предмета — знамето на Акадия, което всъщност е френският трикольор с една жълта звезда; лепенка с изображение на перо за писане и един светлобежов плик, върху който с красиви букви беше изписано „Еванджелин“.

Хари отвори плика, извади няколко пожълтели листа и ми ги подаде.

Всичко около мен изчезна. Бях на дванайсет години. Или на единайсет. Или на девет. Стоях до пощенската кутия. Не съществуваше нищо друго, освен писмото в ръката ми.

По навик помирисах листовете. „Френдшип Гардън“. Господи, как беше възможно още да помня името на този детски одеколон?

— Откъде ги намери?

— Когато реших да продам къщата, започнах да ровя из разни стари кашони. Първото нещо, което открих, бяха книгите за Нанси Дрю. Стихотворенията бяха между страниците на „Паролата за Ларкспър Лейн“. Така ми хрумна да направя споменика. Харесва ми това на розовия лист. Прочети го.

Прочетох го.

Пред погледа ми беше незавършеният чуден свят, създаден от Еванджелин.

Стихотворението нямаше заглавие.

„В късната сутрин вървя под лъчите, будна и чувстваща, както никога досега. Топло сияние ме обгръща и казва на всички: «Аз съм любов»! Усмихвам се, мой е целият свят.“

— А сега чуй това.

Хари отвори откраднатото копие на „Кости, превърнати в пепел“ и зачете.

„Със смях три девойки се движат безгрижно, вървят към реката. Едната се скрива зад елата огромна, а другите тръгват, без да я чакат. А после със скок и с вик, и със смях трите се прегръщат, забравили всичко. И движат се трите през гората вековна, в жаркото лято, що трае вовеки. Но не и таз, дето страда. Сама ще пътува през тъмните сенки и никой друг вече не ще да я види. Косата й златна като листата на дъба в дълбоката есен, очите — зорници. Устата — червена череша. Страните — алени рози. Млади кости, превърнати в пепел.“

Стояхме с Хари и мълчахме. Бяхме потънали в спомените за четирите малки момичета, които с усмивка очакваха живота и това, което щеше да им поднесе.

Хари преглътна.

— Като че ли двете стихотворения звучат по един и същи начин, не мислиш ли така?

Болката, която изпитвах, беше толкова дълбока, че ми се струваше безкрайна. Не можах да й отговоря.

Хари ме прегърна. Усетих как гърдите й се надигат и ми се стори, че хлипа, когато си поемаше въздух. Пусна ме и излезе от стаята. Знам, че сестра ми беше точно толкова съкрушена от смъртта на Обелин, колкото бях и аз.

В онзи момент не можах да прочета останалите стихове. Опитах се да заспя. Опитах се да не мисля за нищо. Не успях. Събитията от деня проблясваха в съзнанието ми. Флашката на Кормиер. Гневът на Хипо. Самоубийството на Обелин. Стиховете на Еванджелин. Скелетът. Ile-aux-Becs-Scies.

Bec scie. Патица. Някъде дълбоко в съзнанието си чух шепот. Тих, неразбираем.

Най-печалното беше, че колкото и да се мъчех, си представях лицето на Еванджелин само като акварелна рисунка. Чертите й се разливаха, сякаш тя се намираше на дъното на езеро.

Дали спомените ми се бяха изтрили, тъй като през годините ги бях призовавала безброй пъти? Или беше точно обратното? В медицината използваме термина атрофия, с който означаваме стопяването на костите и тъканите поради неупотреба. Дали не бях забравила лицето на Еванджелин поради небрежност?

Седнах в леглото. Искаше ми се отново да разгледам снимката в споменика. Протегнах ръка към лампата и през ума ми мина една тревожна мисъл.

Ами ако беше станало така, че вече не можех да си спомня приятелката си, без да погледна снимката й? Спомените ми за Еванджелин само на играта на светлините и сенките, застинали в определен момент, ли се осланяха?