Едва бях затворила телефона, когато той иззвъня отново.
— Как си, котенце? — Мъжки глас, говореше английски без акцент.
— Кой е?
— Няма значение.
Опитах се да разпозная гласа.
Чийч, мутрата от Тракади? Не бях сигурна. Бяхме обменили само едно-две изречения.
— Откъде взе номера?
— Не е трудно да те открие човек.
— Какво искаш?
— Все така усилено ли се бориш с престъпниците?
Не отговорих на провокацията.
— Това е благородно занимание. Защитаваш примерните граждани на тази провинция.
Някъде по коридора иззвъня телефон.
— Но е доста рисковано.
— Заплашваш ли ме?
— Много готина сестра имаш.
Стомахът ми се сви.
— С какво се занимава малката сестричка, докато голямата се прави на ченге?
Не реагирах.
— И нея човек може да открие много лесно.
— Майната ти! — изругах аз и затворих телефона.
За миг останах така, навивах и размотавах кабела на телефона около пръста си. Чийч ли беше? Ако е той, наистина ли ни заплашваше или просто беше селяндур, който не знаеше как да се държи и се мислеше за голяма работа. Не. Заплахата идваше от някой друг, той само я предаваше.
Защо? За Бастараш ли работеше? Какво искаше да каже с „тази провинция“? Той къде се намираше?
Кой беше той?
Да се обадя на Хипо?
По никакъв начин.
На Фернанд Колбърт?
Добре го измисли, Бренан. Колбърт работеше в техническия отдел на полицията и ми беше длъжник, защото му носех сос за барбекю от Северна Каролина.
Позвъних.
Колбърт вдигна телефона и му разказах за анонимното обаждане. Обеща да се опита да го проследи.
Затварях телефона, когато погледът ми попадна върху картинките, които бях надраскала.
Патица…
Мида…
Забрави. Съсредоточи се върху това, което става в момента. Изчезналите момичета: Кели Сикард. Ан Жиарден. Клодин Клоке. Фийби Куинси. Неидентифицираните трупове: река Де Мил Ил. Дорвал. Река Лак де дьо Монтан.
Патица…
Мида…
Изведнъж завесата се вдигна, забравих за всичките изчезнали момичета и неидентифицирани трупове, за Чийч и заплахите.
25
Изтичах до библиотеката, извадих същия атлас на Ню Бранзуик, в който бях правила справка в събота, и отворих на същата карта. Остров Шелдрейк се намираше в устието на река Мирамиши.
Проверих в английския речник.
Шелдрейк. Вид патица, която живее в Европа, Азия и Африка и принадлежи към рода Тадорна…
Патица. Мида29. Шелдрейк.
Островът на патиците. Остров Шелдрейк.
Bec scie означава патица.
Дали Шелдрейк не беше английското наименование на Ile-aux-Becs-Scies? Може би това беше съобщението, което се опитваше да се оформи в съзнанието ми от толкова време. Възможно ли беше скитникът на О’Дрискол, бившият археолог Том Джунс да е намерил костите на момичето на остров Шелдрейк?
Върнах се в кабинета си и влязох в интернет. Още преди да успея да отворя „Гугъл“, телефонът ми иззвъня. Този път беше Хари.
— Обади ли се на съдебния лингвист?
— Още не съм.
При сестра ми мълчанието е израз на неодобрение.
— Ще го направя.
— Кога?
— Тази сутрин.
В слушалката отново настъпи мълчание.
— Ще го направя веднага.
— Добре.
— Ти какво правиш?
— Нищо особено. Препрочитам стиховете. Всъщност са доста добри.
Очевидно не беше в настроение.
— Хари, спомняш ли си как готвехме, когато мама изпаднеше в лошо настроение и се чувстваше потисната?
— Да.
— Хайде да го направим пак тази вечер. Ти и аз.
— Тогава ти все ми нареждаше.
— Избери рецепта. Аз ще бъда помощник-готвач.
— Нали ще се обадиш на лингвиста?
— Веднага щом затворя телефона.
— Какво ще кажеш за онова ядене, което готвехме с пиле и картофено пюре?
— Чудесно.
— Ще ме разберат ли в малката бакалница на Сент Катрин?
— Да, но говори английски, не тексаски.
— Хий, хо!
— И, Хари — поколебах се за миг, — отваряй си очите на четири.
— Защо?
— Моля те, просто внимавай.