Когато започнах магистратурата си в „Нортуестърн“, Роб Потър завършваше доктората си по антропология. Беше по-възрастен от мен, по-мъдър, изслушваше проблемите ми, а понякога се случваше да поплача на рамото му. Да не говорим, че всички си падаха по него. Колкото и невероятно да звучи, преди да се отдаде на академична кариера, Роб е бил истинска рок звезда през седемдесетте. Пял е на Уудсток. Носил е кожени якета и прилепнали панталони от златисто ламе. Познавал е Хендрикс, Ленън и Дилън. По думите на самия Роб се е оттеглил от светлините на прожекторите, защото след смъртта на Джими и Джон рокът за него е загубил привлекателната си сила. И предпочел бъдещето на застаряващ професор, вместо бъдещето на застаряваща — или мъртва — рок звезда.
Докато аз се занимавах с кости, Роб правеше разбор на езиковите структури. Вниманието му бе насочено върху контекста, семиотиката, модалността и начините на предаване на информация. Един път ми обясни какво означава всичко това. Разбрах го. Почти.
Сега Роб работеше във факултета в Колумбия. Също като мен към съдебната лингвистика го бяха привлекли ченгетата и юристите, които имаха нужда от професионалните му познания. Въпреки че никога не бяхме работили по един и същи случай, понякога се шегувахме, че и това е възможно.
Отворих указателя на Американската академия по съдебни науки. Открих номера на Роб.
Набрах го. Той отговори. Представих се.
— Напоследък си мислех за теб — каза той.
— Трябва да призная, че аз не съм.
— А трябваше.
— Добре, щом трябва.
— Радвам се, че изяснихме това. Тогава, щом си толкова съвестна, ще се съгласиш ли да организираш и да ръководиш следващата годишна конференция на Академията?
— Мога ли да си помисля?
— Само ти можеш да дадеш такъв отговор — изсумтя Роб.
— Ще си помисля.
— Добре, така е справедливо. Кажи какво има?
— Искам да те помоля за една услуга.
— Кажи колко ще струва.
— Можеш ли да анализираш два откъса от стихотворения?
— Мога.
— А ще го направиш ли?
— Разбира се. За тебе — винаги. Какво трябва да направя, да разбера какъв е демографският произход на автора или да определя дали произведенията са от един и същи автор.
— Да определиш дали са от един и същи автор.
— Дай ми още информация.
— Първото стихотворение е написано от едно младо момиче. Авторът на другото е неизвестен.
— Предполагаш, че и двете стихотворения са написани от един и същ човек, така ли?
— Твърде възможно е.
— Наясно ли си, че този тип анализ отнема доста време?
— Направи го, когато ти е удобно. Но има една уловка.
— Така и очаквах.
— Това не е официална молба.
— Значи няма да ми се плати. Или след като ти предам анализа, трябва да забравя за него?
— И двете.
— Така. Значи услуга. При това неофициална. Трябва да я запазя в тайна. И няма да получа хонорар.
— Аз ще…
— О, да, ще си платиш, разбира се. Може би следващия път, когато дойдеш в Ню Йорк?
— Обядът е от мен. Разбрахме се.
— Кажи ми за какво става въпрос.
— Някои от стиховете са публикувани в томче самиздат. Другите са написани на ръка.
— Разкажи ми по-подробно.
Разказах му. За Поулиз Айлънд. За внезапното изчезване на Еванджелин. За скорошното ни пътуване до Тракади. За това как Хари „зае“ „Кости, превърнати в пепел“. За издателска къща „О’Конър“. Не му казах само за самоубийството на Обелин.
— Ще ти изпратя материалите днес — обещах аз.
— Ти започни да мислиш върху темата.
— Какво?
— Темата на конференцията. Помисли каква ще е цялостната концепция.
— Да организираш програмата на конференция на Академията е огромна работа, Роб.
— Съвсем просто е.
— Също като да направиш карта на пустинята Мохаве.
— Аз ще ти подам сламка.
— Винаги го правиш.
Обадих се на Хари, дадох й адреса на Роб и й казах къде да отиде, за да изпрати нещата с бърза поща. Тя беше особено развълнувана от новата задача.
Отново насочих вниманието си към компютъра. Като по даден сигнал точно в този момент се появи Хипо. Беше намръщен. От изражението му ставаше ясно, че не ми е простил и не е забравил. Подготвих се да изслушам упреците му.
— Може би вече имаме едно изчезнало момиче по-малко.
Това ме свари неподготвена.