— Какво искаш да кажеш?
Хипо дъвчеше дъвка и внимателно отбягваше погледа ми.
— Бащата на Жиарден се е гръмнал снощи.
— На Ан Жиарден? Малкото момиче от Бленвил?
Кимна. Отново не ме погледна в очите.
— Какво се е случило?
— Жиарден е алкохолик. В сряда се напил до козирката и казал на един от другарите си по чашка, че е убил детето и го е заровил в гората. Търсил е съчувствие, защото духът й го преследвал всяка нощ. Другият, като примерен гражданин, премислил нещата, нали знаеш, това е морална дилема — приятелството срещу гражданския дълг. Тази сутрин отишъл при Жиарден. Открил го във ваната, пушката била между краката му, а мозъкът му — по тавана.
— Господи!
Хипо изплю дъвката в ръката си, глътна две хапчета против киселини и отново я лапна.
— Според кучето има нещо зад караваната.
— Успя ли да се свържеш с Райън?
Хипо кимна.
— Вече е на път.
Изправих се.
— Да вървим.
— Жиарден е мразел оживените места, не е имал доверие на непознати. Най-близкото населено място е било на километри от него.
— Доста самотен живот за десетгодишно момиче.
— Да. — Хипо не откъсна поглед от пътя.
Отново бях на път към Бленвил. Отново получавах информация за дете, чийто труп можех скоро да изкопая от земята.
— Детето е изчезнало през две и четвърта. Майката, Аделаид, заминала след шест месеца. Жиарден останал тук.
— С какво се е занимавал той?
— Със строителство. Но повечето време е бил без работа.
— Къде е Аделаид сега?
— По широкия свят.
— Тя местна ли е?
— От Тъндър Бей, Онтарио. — Хипо зави. — Не се притеснявай. Ще я открием.
Колкото повече наближавахме мястото, накъдето се бяхме отправили, толкова по-безлюдно ставаше наоколо. Малкото бараки и каравани, покрай които минахме, бяха като че ли извадени от филма „Избавление“.
Караваната на Жиарден приличаше на правоъгълна кутия, боядисана в мръсножълто. Около входа имаше нещо като веранда. Там стояха тъмнозелен хладилник и издънено оранжево кресло.
По двора се търкаляха обичайните вехтории. Стари автомобилни гуми, ръждясали варели, пластмасови столове, една счупена косачка. По-големите предмети бяха влекач за лодка и един древен мустанг.
Караваната на криминалистите беше вече тук. Както и тази на следователя. Шанвие и Пастьор. Силван и колито Мия. Райън.
Беше горещо, влажността — изключително висока.
Все едно отново повтаряхме издирването на Кели Сикард.
Само че краят беше по-различен.
Слънцето вече залязваше, когато най-накрая извадихме един малък вързоп. Снопове светлина преминаваха през листата на дърветата и хвърляха странни шарки по плиткия изкоп, шперплата и големия чувал за боклук.
Наличието на гроб не ни изненада. Под караваната намерихме половин чувал с негасена вар и лопата с дълга дръжка.
А Мия направо полудяваше.
Другите наблюдаваха, докато разрязвах найлоновия чувал. Миризмата се понесе наоколо, сладникава като на изгнили зеленчуци. Само граченето на самотна врана наруши тишината.
Детето беше погребано в розови джинси на цветя, розово яке с качулка и розови гуменки. От черепа все още висяха рижави плитки, мръсни и безжизнени. Имаше както млечни, така и постоянни зъби.
Всички си спомнихме снимката и жалбата до полицията, подадена от майката на Ан Жиарден.
Никой не каза нищо. Не беше необходимо.
Всички знаехме, че сме открили Ани.
Помолих Райън да ме закара до лабораторията. Каза ми, че това е лудост и че анализът може да изчака до понеделник. Бащата беше мъртъв. Щеше да отнеме известно време, преди да открият майката.
Не му обърнах внимание. Най-близките роднини не можеха да бъдат уведомени, без да е направено официално разпознаване на трупа. Като майка можех да си представя страданието, което Аделаид Жиарден изпитваше всеки ден. Исках всичко да бъде подготвено.
Хипо остана, за да помогне на Шанвие и Пастьор да обработят караваната. Райън ме закара до Уилфред-Дером. По пътя се обадих на Лайза, лаборантката от аутопсионната зала. Съгласи се да работи извънредно. Помолих я да провери дали има данни от зъболекарския картон на Ан Жиарден. И да се свърже с Марк Бергерон, одонтолога на НЛСМ.
След това позвъних на Хари, разказах й за събитията от деня и я помолих да отложим кулинарното приключение. Попита ме кога ще се прибера вкъщи. Късно. Никак не ми беше приятно, че толкова дълго я оставях сама. Ами ако онези, които са идвали да разпитват за апартамента ми, не са се интересували само от недвижими имоти? И ако анонимното телефонно обаждане беше истинска заплаха?