— А моят идиот си е купил телефона от Уол Март31? — предположих аз.
— Да, или от който и да е друг магазин. Ако е нещо наистина много важно, бихме могли да открием къде е бил купен телефонът. След това ще прегледаме охранителните камери и така ще открием този, когото търсим.
— Не. На този етап това не е нужно. Обаче имам още една молба.
— Ще трябва да ми донесеш цяла каса сос.
— Дадено, щом толкова обичаш барбекю.
Разказах му за имейла, без да съобщавам съдържанието му.
— Някакъв изрод ли те тормози?
— Не съм сигурна, но е възможно.
— Заплашва ли те?
— Не явно.
— Щом този тип така добре се справя с телефона, надали има смисъл да се опитваме да го проследим чрез имейла.
— Предположих, че така ще кажеш.
— Ето една възможност. Човекът се движи наоколо с лаптоп, снабден с карта за безжично свързване, и търси мрежа. След като успее да се прикачи, създава адрес в хотмейл, като използва фалшиви данни. Изпраща имейла, затваря лаптопа и си заминава.
— Значи можеш просто да си седиш в колата и да използваш чужд интернет?
— Oui. IP адресът, от който е пратен имейлът, вероятно принадлежи на човек, който дори не знае, че някой се е прикачил. Някои го правят просто заради спорта. Наричат го „война на колела“ дори когато ходят пеша. Мотаят се наоколо и търсят WI FI, за който могат да се прикачат, дори си правят антени от кутии за чипс. Можеш дори да си купиш писалка, която започва да свети зелено, когато на десет метра от теб има сигнал.
Чудесно. Още нещо, за което да се тревожи човек.
— Има още един номер — продължи Колбърт. — Много хотели имат интернет, достъпът до който е свободен, тъй като не искат да обучават гостите си как да използват сървъра на хотела. Ако системата е затворена, на потребителя му е необходима парола, която може да стига до трийсет и два знака, но при отворена система сигналът на сървъра се предава до всички безжични устройства в обсега. Така че ако спреш колата си на паркинг между два хотела близо до летището, ще можеш напълно анонимно да се включиш в безжичната им мрежа.
— Това не е никак окуражаващо.
— Така е. Но съм готов да опитам.
Благодарих на Колбърт и затворих телефона.
Добре. Време беше да споделя с Райън.
Вместо това позвъних на Хипо.
Вдигна телефона веднага. Дотук със свободното време в бляскавия свят на блюстителите на закона.
— Имам новини за скелета от Римуски — започнах аз.
— Така ли? От толкова време съм се заровил в онези ужасни шкафове, че съвсем забравих за проблема на Гастон.
— Агент Тике е взел костите от братята Уейлън, които са ги купили от заложната къща на Джери О’Дрискол в Мирамиши. О’Дрискол от своя страна ги е купил от Том Джунс, който твърдял, че ги е изкопал от индианско гробище.
— Звучи като турнир по ориентиране, в който трябва да следваш указателните знаци. — Хипо говореше неясно, сякаш дъвчеше карамелен бонбон.
— О’Дрискол каза, че гробището се намирало на някакъв остров. Открих надписа Ile-aux-Becs-Scies върху черепа на момичето.
— Да спомням си, че ме попита какво значи becs scies.
— Ile-aux-Becs-Scies сега се нарича остров Шелдрейк.
Хипо промърмори нещо неразбираемо.
— Карамелени бонбони ли ядеш?
— Нуга.
— Площта на остров Шелдрейк е трийсет и два акра, намира се в реката Мирамиши, на около осем мили източно от Чатъм. В началото на деветнайсети век там са държали под карантина новопристигналите емигранти. През 1844 година местното управление на Ню Бранзуик го превръщат в колония за прокажени.
Хипо спря да дъвче.
— Какво каза?
— В провинцията е имало епидемия от проказа.
— Проказа като в Библията? Хора, на които им падат пръстите от ръцете и краката?
— В някои случаи — да. Проказата се причинява от микобактериум лепра. Сега това заболяване се нарича болест на Хансен.
— Значи в Ню Бранзуик е имало прокажени?
— Да, Хипо. В Ню Бранзуик.
— Как така никога не съм чувал за това?
— Проказата носи много лоша слава. Особено по онова време. Много хора са смятали, че прокажените сами са виновни за болестта си, защото са грешни или нечистоплътни. Цели семейства са били изолирани. Никой не искал да говори за тази болест. Наричали я просто болестта.
— Кога е станало това?
— Първите случаи се появили около 1820 година. През следващите две десетилетия симптомите започнали да се проявяват при все повече и повече хора. Първоначално в едно и също семейство, а после и сред съседите. Седем души починали. Здравните власти започнали да изпадат в паника.