Спрях до бордюра, вдигнах качулката на якето си и изтичах. Външната врата на сградата беше отключена. Вътрешната врата беше подпряна с вестник. Предположих, че Хипо вече е пристигнал и работи.
Изтръсках водата от косата си и минах през мръсното фоайе. На вратата на зъболекарския кабинет на доктор Бриго имаше табела. Ferme. Затворено.
Започнах да се изкачвам към втория етаж. Заради бурята цялото стълбище изглеждаше по-тъмно и някак си по-заплашително, отколкото ми се бе сторило предишния път. Вятърът идваше на пориви и в празното стълбище се чуваше воят му.
Качвах се нагоре. В тесния коридор ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Спрях за миг, за да привикнат очите ми. Слабата светлина, която проникваше, идваше отдолу.
Погледнах нагоре. Една гола крушка стърчеше от стената. Не светеше. Завих по стълбището и се наведох над перилата, за да погледна крушката на втория етаж. Тя също не светеше.
Дали токът не беше спрял заради бурята?
В този момент усетих движение някъде горе.
— Хипо?
Не последва отговор.
— Ти ли си, Хипо?
Отново никой не отговори.
Изкачих се на площадката на втория етаж, цялата бях нащрек. Вратата на апартамента на Кормиер беше леко открехната. Изпитах облекчение. Разбира се. Хипо беше някъде навътре в апартамента и не ме чуваше.
Отворих вратата широко и влязох. По стените играеха сенки. Клони, блъскани от вятъра. И телефонни жици. След бурята навън въздухът в студиото ми се стори зловещо безжизнен. Тръгнах по коридора.
Когато стигнах до кухнята, усетих, че косъмчетата по врата ми настръхват. Цифрите на дисплея на микровълновата печка светеха в яркозелено. Имаше ток. Избърсах потните си длани в джинсите. Защо в коридора беше тъмно? Нима някой бе отвил крушките?
Заслушаш се, дишах съвсем леко. Вятър. Дъждът биеше по климатика на горния етаж. Собственият ми пулс. След това успях да различа още един звук. Някой тършуваше. Припряно.
Промъкнах се колкото е възможно по-тихо по коридора и погледнах през отворената врата на банята. Това, което видях, ме накара да се сниша и да се подпра с треперещи ръце на стената.
Един мъж стоеше с гръб към мен, с разкрачени крака. Гледаше надолу, сякаш разглеждаше нещо, което държеше в ръцете си. Не беше Хипо.
Всичките ми косми настръхнаха, не само тези по врата.
Навън нов, силен порив на вятъра се стовари върху сградата, прозорците потрепериха, а някакъв метален предмет се затъркаля по улицата.
Вътре една дъска на пода, близо до краката ми, изскърца.
Адреналинът ми рязко се повиши. Без да мисля, се надигнах и се опитах да избягам заднишком. Направих го прекалено бързо. Петата ми се закачи в скъсания край на килима. Стоварих се шумно на земята.
Чух стъпки по линолеума откъм банята.
Опитах се бързо да си представя какви възможности имам. Да се опитам да избягам, преди да ме е хванал? Да се заключа в спалнята и да се обадя по телефона за помощ?
Тези врати заключваха ли се?
Краката ми не обърнаха внимание на мислите ми и сами взеха решение. Бягай!
Спуснах се по коридора. Преминах през студиото. Излязох през вратата. За един кратък миг не долових нищо. После чух тежките стъпки зад себе си.
Бях на първата стълбищна площадка, когато нещо мощно блъсна гърба ми. Усетих, че някой извива косата ми и силно дърпа главата ми назад.
Угасналата крушка премина през погледа ми. Замириса ми на мокър найлон. И мазна кожа.
Мускулести ръце приковаха лактите ми до тялото. Опитах се да се боря. Ръцете ме стиснаха още по-силно.
Ритнах назад, кракът ми попадна в пищяла му. Сгънах коляното си, за да го ритна отново.
Хватката леко се разхлаби от едната страна. Усетих силен удар в слепоочието.
Всичко пред очите ми изчезна, виждах само бяла светлина.
Нападателят ми изпъшка и ме вдигна. Почувствах, че краката ми се отделят от земята. Завъртя ме и ме блъсна.
Размахах ръце, паднах назад, главата ми отскочи, гърбът ми се блъскаше в ръба на стълбите, докато се търкалях надолу. Спрях се на долната площадка, бузата ми плътно се бе залепила за килима.
Лежах така, главата ми пулсираше, дробовете ми изгаряха. След това въпреки шума в ушите си дочух някакъв далечен трясък. От фоайето ли идваше? Или беше вътре в главата ми?
После секунди или часове по-късно по-скоро усетих, отколкото чух нов трясък. Стъпките се отправиха към мен, спряха и после се забързаха.