— Защо?
— Защото мен лесно може да ме прогони човек.
Погледът на Райън ми даде да разбера, че не съм казала нищо интересно.
— Добре. Да кажем, че Бастараш не е наясно защо изведнъж съм решила да посетя Тракади и защо отивам директно при Обелин. Това го обезпокоява. Праща Чийч и Чонг да разберат какви са намеренията ми. И да ме уплашат.
— Чийч и Чонг?
— Мълали и Бабен. Разговаря ли с тях?
— Не, но съм запознат с полицейските им досиета. Направо са впечатляващи.
— Хипо смята, че е прекалено рано да арестувате Бастараш.
— Прав е. Не искаме да предприемем каквото и да е, преди да сме си оплели кошницата.
— Знаете ли къде се намира?
— Следим го.
Райън се загледа в обувките си. След това се изкашля.
— Наричай ме Ишмаел.
Бях изненадана от неочаквания обрат в разговора ни, от желанието му да играем тази игра и от лесната задача, но веднага разпознах цитата. „Моби Дик“.
— За какво се разказва в тази книга?
— За един тип, който преследва кит с дървена лодка — засмях се аз.
— В книгата се говори за натрапчивите мании.
— Какво искаш да кажеш?
— Захванала си се за тази история с Еванджелин и не пускаш. Упорита си като питбул. Може би трябва да се поуспокоиш.
Усмивката ми изчезна.
— Да се успокоя?
— Държиш се като обладана от тази мисъл. Ако сестрата ти е казала истината, хлапето е починало преди повече от трийсет години.
— Или е била убита — отвърнах троснато. — Дали точно в това не е смисълът на разследването на старите архивирани случаи?
— Чу ли се какво каза само преди няколко минути? Не ти ли мина през ума, че Хипо е прав, като се безпокои за безопасността ти?
— Не мога да разбера какво точно имаш предвид.
Мразя, когато Райън започне да се прави на закрилник. Усетих, че е готов да влезе в тази роля, и това ме накара да се държа грубо.
— Обелин Бастараш е изчезнала, предполага се, че се е удавила. А Кормиер със сигурност е мъртъв.
— Знам.
— Някаква горила се опита да ти види сметката вчера на стълбището. Има огромна вероятност да е Мълали или Бабен.
— Предполагаш, че те са изпратили имейла с текст от песен на „Дет“?
— От всичко, което знам досега, стигам до извода, че тези глупаци не знаят как и ципа на панталона си да вдигнат. Използването на интернет е далече над умствените им способности.
— Тогава кой го е направил?
— Не знам. — Райън се изправи. — Но ще разбера. Вероятно доста хора са замесени. Такива, каквито ти не би могла да разпознаеш. Така че трябва да внимаваш да не те вземат на прицел. Свободна ли си за обяд?
— Какво?
— Обяд. Сандвичи с фъстъчено масло и желе. С риба тон и пълнозърнест хляб.
— Защо? — Бях в лошо настроение.
— Трябва да обядваш. Знам едно хубаво място, където бих могъл да започна с разпита.
През уикенда на дъното на река Отава, близо до Уейкфийлд, Квебек, е била открита една единайсетметрова яхта. В каютата й са били открити кости. Предполага се, че това са останките на Мари-Ив и Сиприан Дънинг, които изчезнали през 1984 година, след като отплавали в лошо време.
След като Райън си тръгна, прекарах остатъка от деня, анализирайки костите от яхтата.
В десет часа Хипо се обади, за да каже, че Опал е жива и здрава и живее с родителите си в Бе Дюрфе. Семейството е направило уговорката за фотосесията с Кормиер по случай шестнайсетгодишнината на дъщеря си. Останали доволни от резултата.
В единайсет Райън се обади и отмени уговорката ни за обяд. Не обясни защо.
Хари се бе обадила по обяд, докато аз бях излязла да хапна нещо. Не беше оставила съобщение. Позвъних й, включи се гласовата поща.
В четири часа вече бях готова с черновата на доклада за костите от яхтата. Едните бяха на мъж, другите на жена. Всички изследвания показваха, че това са останките на господин и госпожа Дънинг.
В четири и трийсет и пет Райън отново се обади:
— Тръгваш ли към къщи?
— След малко.
— Ще те чакам там.
— Защо?
— Реших да покажа снимките на Мълали и Бабен на вашия портиер.
— Имаш предвид онези двамата, които са разпитвали за апартамента ми. Съвсем бях забравила за тях.