Чух как драсна клечка кибрит и после дълбоко пое въздух. Когато заговори отново, в гласа му имаше известна промяна:
— Доста ти се накарах тази сутрин.
— Няма нищо. Разочарован си, защото няма напредък със старите случаи. С разследването на трупа от река Лак де дьо Монтан и изчезването на Фийби Куинси. Аз съм разочарована, защото нищо не мога да открия за Еванджелин. — Преглътнах. — И се тревожиш за Лили.
— Тя се справя добре. Спазва стриктно програмата.
— Радвам се, наистина.
— Как е Кати?
— Все още е в Чили.
— А Пийт?
— Сгоден.
— Сериозно?
— Сериозно.
Чух как Райън пое дима в дробовете си. После издиша.
— Трудно е човек да се върне.
Лили към нормалния живот? Райън при Лутиша? Не попитах.
— Темпи…
Изчаках, докато отново си дръпна от цигарата, нямах представа накъде отива целият този разговор.
— Бих искал да ми разкажеш за скелета, който ти е изпратил приятелят на Хипо. — Райън отново звучеше съвсем делово.
— Когато кажеш.
— Довечера?
— Добре.
— Да вечеряме заедно?
— Трябва първо да видя какво ще прави Хари.
— Покани я да дойде с нас.
— Поканата не прозвуча много искрено.
— Не беше.
Божичко, какво ставаше?
29
Когато завих по улицата, видях, че Райън е седнал с кръстосани крака върху капака на джипа си. Плъзна се надолу по капака и ми махна. И аз му махнах. Образът му се мярна в огледалото ми за обратно виждане, докато вкарвах колата в подземния гараж. Избелели джинси. Черно поло. Тъмни очила.
Толкова време беше минало, а като видех този мъж, все още се разтрепервах. За първи път преценката на Хари беше вярна. Райън наистина изглеждаше страхотно.
Докато се прибирах към къщи, в главата ми отново и отново се въртеше телефонният ни разговор. Какво беше започнал да ми казва? Темпи, аз съм най-щастливият човек на света. Темпи, липсваш ми. Темпи, имам киселини от наденицата, която изядох на обяд.
Както винаги нервните ми клетки се разделиха на две фракции и започнаха да спорят помежду си.
Беше нападната. Райън търси извинение да те държи под око.
И преди си била заплашвана. Райън вече не го е грижа за сигурността ти.
Иска да разпита портиера Уинстън.
Може да го направи и сам.
Иска да научи историята на момичето на Хипо.
Случаят със скелета от Римуски не е негов. Любопитен е.
Това е просто извинение.
Такива бяха думите му.
Но гласът му казваше друго.
След като паркирах, надникнах в работилницата на Уинстън в мазето. Там беше. Обясних му какво иска Райън. Съгласи се да помогне. Очевидно го глождеше любопитство защо бузата ми е посиняла. Но цялото ми поведение показваше, че не би трябвало да ме пита.
Райън стоеше отвън, когато с Уинстън се появихме на първия етаж. Натиснах бутона и го пуснах да влезе във фоайето.
— С много хубави маратонки си — обърнах се към Райън и посочих високите му червени маратонки.
— Благодаря. — Той погледна към Уинстън. — Полиция под прикритие.
Уинстън кимна в знак, че разбира.
— Доктор Бренан обясни ли ти защо съм тук? — попита Райън.
— Да — отговори портиерът тържествено като погребален агент.
Райън извади снимките на Мълали и Бабен.
Уинстън впери поглед в лицата им, смръщи вежди и прехапа долната си устна. След известно време бавно поклати глава.
— Не знам. Наистина не съм сигурен.
— Разгледай ги внимателно — настоя Райън.
Уинстън отново се съсредоточи, после сви рамене.
— Съжалявам, човече. Беше толкова натоварен ден. Тези глупаци да не безпокоят доктор Бренан?
Райън прибра снимките в джоба си.
— Ако ги видиш отново, непременно ми съобщи — каза го много важно.
— На всяка цена. — Гласът на Уинстън звучеше още по-важно.
Райън извади визитна картичка от портфейла си и му я подаде.
— Чувствам се по-спокоен, когато знам, че ти си тук.
Двамата мъже се погледнаха в очите, в изражението им се четеше каква отговорност носят за сигурността на жените по света.
Бих поклатила глава, но този жест ми причиняваше главоболие.
Райън протегна ръка. Уинстън стисна ръката му и си тръгна. Вече беше войник с мисия.