— Под прикритие? — изсумтях аз. — В полицията на „Дисниленд“ ли?
— Харесват ми тези маратонки.
— Ела да видим какво прави Хари — предложих аз и тръгнах по коридора.
Каквото и да правеше сестра ми, не го правеше в апартамента ми. Бележката върху хладилника гласеше, че е заминала и ще се върне през седмицата.
— Може би се е отегчила — предположи Райън.
— Тогава защо ще се връща?
— Може да се е случило нещо и да се е наложило да си отиде вкъщи.
— Трябва й паспорт, за да се върне в Тексас.
Райън ме последва в стаята й.
Навсякъде имаше дрехи. Напъхани в куфарите, натрупани по леглото, метнати на облегалката на стола и върху отворената врата на шкафа. Разчитах на спомените си, затова вдигнах пуловерите от бюрото и отворих най-горното чекмедже.
Паспортът на Хари беше все още там, сред старите сметки и разписки.
— Заминала е някъде в Канада — казах аз. — Господи! Сигурно пак е измислила някаква изненада.
— Или е решила, че не си е заслужавало да спомене за краткото си пътешествие.
Не си заслужава да спомене. Тези думи предизвикаха в мен тревожни мисли.
— Вчера казах на Хари за телефонното обаждане, за имейла и за онзи, дето ме нападна на стълбите. Тя ужасно се ядоса. И веднага реши, че са двамата от Тракади.
— Мълали и Бабен.
— Хари не знаеше имената им. Нали не мислиш, че е отишла в Тракади?
— Би било ужасно глупаво.
Спогледахме се. И двамата познавахме Хари.
— Никак не е убедена, че Обелин се е самоубила. — В ума ми вече се въртяха различни възможности. — Всъщност, въпреки че не съм го казвала, и аз не съм убедена. Когато я посетихме, Обелин изглеждаше доволна от живота. Може би съмненията са накарали Хари да отиде там и да поогледа как стоят нещата.
— И докато е там, да издири Мълали и Бабен. И да види какво може да разбере за тях. С един куршум — два заека.
Дори Хари не би направила нещо толкова глупаво. Дали наистина беше така? Опитах се да се сетя за други причини за заминаването й.
— Снощи си говорихме за „Кости, превърнати в пепел“.
Райън ме погледна въпросително.
Разказах му за книгата, която Хари беше задигнала от нощното шкафче на Обелин Бастараш. И за издателска къща „О’Конър“ на Флан и Майкъл О’Конър.
Нещо друго ми дойде наум.
— Хари откри, че поръчката за отпечатването на „Кости, превърнати в пепел“ е била направена от жена на име Вирджини Льоблан. Льоблан е използвала пощенска кутия в Батхърст. Възможно е Хари да е отишла в Батхърст.
— Не е много лесно да се стигне дотам.
— Господи, Райън! Ами ако наистина е отишла в Тракади?
Дори на мен самата ми се стори, че започвам да говоря налудничаво.
— Обади й се.
— Ами ако…
Той постави ръката си върху рамото ми.
— Обади се на мобилния телефон на сестра си.
— Разбира се. Каква идиотка съм.
Взех телефона, набрах номера и зачаках. В дясното си ухо чувах сигнала свободно. В лявото Бъди Холи и „Крикетс“ пееха „Това е денят“.
И двамата с Райън погледнахме към стола.
Грабнах новите червени кожени панталони на Хари и започнах да ровя в джобовете им. Изтръпнах, когато пръстите ми докоснаха метала.
— Сменила е панталоните си и е забравила телефона — казах и извадих блестящия розов мобилен телефон от джоба.
— Тя е добре, Темпи.
— Последния път, когато направи това, не беше никак добре — идваше ми да се разплача. — Последния път за малко да я убият.
— Хари е голямо момиче. Всичко ще бъде наред — каза Райън и разпери ръце. — Ела тук.
Не мръднах от мястото си.
Той хвана ръцете ми и ме придърпа към себе си. Някак от само себе си го прегърнах.
Образи от ужасни спомени нахлуха в главата ми, спомени за това как сестра ми се беше замесила с онези луди хора. Ледът по предното стъкло на колата. Свистенето на куршуми.
Райън говореше нещо успокояващо. Потупваше ме по гърба. Отпуснах глава на гърдите му.
Хари, дрогирана и безпомощна.
Райън погали косата ми.
Тела, които се движат като кукли на конци в тъмната къща.
Затворих очи. Опитах се да се успокоя.
Не знам колко дълго стояхме така. Колко време беше необходимо потупването да се превърне в галене. Все по-бавно и по-бавно. И накрая да премине в милувка.