— Чудесно.
Райън нави последните спагети около вилицата си и ги сложи в устата си.
— Сега, като се замисля, си спомням, че съм чувал някакви слухове за проказа по атлантическото крайбрежие. Но всичко си оставаше някак потулено. Мисля, че някъде там е имало специална институция за болни от проказа.
— Да. На остров Шелдрейк.
— Не. — Райън замислено смръщи чело. — Става въпрос за болница. Мисля, че е била някъде в Ню Бранзуик. В Кампбелтън? Или в Карак? — Преглътна, след това изведнъж замахна с вилицата, очевидно се беше сетил нещо. — По дяволите! В Тракади! В Тракади е имало лазарет.
— В града Тракади? Градът на Еванджелин? На Обелин? На Бастараш? — Говорех като пълна глупачка, толкова бях шокирана от новината.
Или като учителка, която вика учениците си по списък.
— Точно там.
— Досега никой не беше чувал за Тракади. А сега изведнъж, накъдето и да се обърна, всички говорят за този град. — Бутнах стола си и станах. — Хайде да видим какво можем да открием в интернет.
Райън сведе поглед към чинията си. Въздъхна и остави вилицата. Знаех какво ще последва.
— Време е да си тръгваш? — Опитах се да накарам гласа ми да прозвучи весело.
Не успях.
— Съжалявам, Темпи.
Свих рамене, по устните ми се плъзна изкуствена усмивка.
— Бих искал да остана — промълви Райън съвсем тихо.
— Тогава остани — казах аз.
— Де да беше толкова просто.
Изправи се, докосна бузата ми и излезе.
Бърди чу изщракването на вратата и надигна глава.
— Какво се случи тази вечер, а, Бърди?
Котаракът се прозя.
— Може би не постъпих правилно. — Станах и започнах да събирам чиниите. — Но сексът си заслужаваше.
Взех душ, влязох в интернет и вкарах думите „проказа“ и „Тракади“ в Гугъл.
Оказа се, че Райън си спомня съвсем точно.
30
Тази нощ дълго сърфирах из интернет, влизах от един линк в друг. Проучих историята на болницата за прокажени в Тракади или както местните са я наричали — лазарета. Прочетох личните истории на някои от болните. Научих повече за причината, видовете, диагнозата и лечението на проказата. Проследих промените в политиката на властите по отношение на това заболяване.
Що се отнася до Тракади, научих следното:
През 1849 година, след пет години, в които смъртността е изключително висока, здравната комисия в Ню Бранзуик отчита, че карантинните мерки, прилагани на остров Шелдрейк, са нехуманни. Избират западналия и никому неизвестен град Тракади, събират малко пари и построяват там болница.
Тя представлява двуетажна сграда, като на горния етаж са били спалните, а на долния болните са се хранели и са прекарвали времето си. Тоалетните били отзад. Въпреки че била малка и скромна, новата сграда сигурно се е сторила разкошна на седемнайсетте оцелели от остров Шелдрейк.
Макар че са ги държали изолирани, болните все пак са имали някаква връзка с външния свят. Семействата им са били близо до тях и понякога са ги посещавали. През годините са се сменили много лекари, всички те са били в по-голяма или по-малка степен отдадени на работата си. Шарл-Мари Лабилиоа, Джеймс Никълсън, А. С. Смит, Е. П. Лашапел, Алдория Робишод. Свещениците идвали и си отивали. Фердинан-Едмон Говро, Жозеф-Огюст Бабино.
Въпреки по-добрите условия в първите години броят на смъртните случаи все още е бил висок. Водени от състрадание, сестрите от Ордена на хоспиталиерите на Свети Йосиф доброволно решили да се грижат за болните. Монахините пристигнали през 1868 година и повече не напуснали болницата.
Загледах се в старите снимки на тези смели сестри. Изглеждаха строги и тържествени с колосаните си бели покривала за главите и дълги черни воали. Сама в тъмното, изрекох имената им на глас. Мари-Жюли-Маргьорит Крер. Илалия Кеснел. Делфин Брол. Аманда Вайгър. Клеманс Ботен. Филомен Фурние. Питах се: дали мога да проявя такова себеотрицание. Мога ли да проявя такава сила на духа и да се жертвам до такава степен?
Вгледах се в снимките на пациентите, сканирани от архивите на историческия музей в Тракади. Две млади момичета с обръснати глави, скрили ръцете си под мишниците. Мъж с буйна брада и вдлъбнат навътре нос. Възрастна жена с кърпа на главата и бинтовани крака. Годините бяха приблизително 1886, 1900, 1924. Модата се променяше. Лицата също. Отчаянието по лицата на болните обаче оставаше все едно и също.