Свидетелствата на очевидците бяха направо потресаващи. През 1861 година един от свещениците в лазарета описва външния вид на пациент в крайния стадий на заболяването: „… лицето му беше дълбоко набраздено, устните му представляваха големи течащи язви, горната беше силно подута и обърната към мястото, където някога се е намирал носът, а долната висеше над брадичката“.
Можех само да си представя тежкия живот на тези хора. Презирани от непознати. Отбягвани от приятели и роднини. Живи прогонени в гробница. Мъртви сред живите.
От време на време ставах от компютъра. Обикалях стаите на апартамента. Направих си чай. Събирах сили, преди да мога да продължа.
И през цялото това време Хари не ми излизаше от ума. Къде беше отишла? Защо не се обаждаше? Мисълта, че не мога да се свържа с нея, ме изнервяше и ме караше да се чувствам безпомощна.
Лазаретът е бил дострояван три пъти. Бил е леко променен. Разширен. Подобрен.
Използвани са били различни начини на лечение. Лекарство, наречено „Лек на Фауъл“. Масло от чалмугра. Масло от чалмугра с хинин и сироп от дива череша. Под формата на инжекции. На капсули. Нищо не помагало.
И тогава, през 1943 година, доктор Алдория Робишод посетила болницата за прокажени в Карвил, Луизиана. Там лекарите правили експерименти със сулфамидови препарати.
Когато Робишод се върнала в Тракади, въвела лечението с диазон. Мога да си представя надеждата и радостта, които са настъпили. За първи път излекуването на болестта станало възможно. В следвоенните години се появили нови, много по-добри фармацевтични препарати. Дапазон. Рифамицин. Клофазимин. Лечение с различни комбинации от лекарства.
В крайна сметка се оказва, че в Ню Бранзуик от проказа са били лекувани 327 души. Освен канадци сред болните е имало и пациенти от скандинавските страни, Китай, Русия, Ямайка и другаде.
Освен петнайсетте трупа, погребани на остров Шелдрейк, 195 са били погребани в Тракади, 94 от тях в старото гробище, 42 в гробището на черквата и 59 в гробището на прокажените, което се е намирало до самия лазарет.
Скелетът на момичето на Хипо е бил намерен на остров Шелдрейк. Мислех си за нея, докато преглеждах имената на умрелите. Някои от тях бяха ужасно млади. Мари Савой — на седемнайсет; Мари Комо — на деветнайсет; Оливър Шиърсън — на осемнайсет; Кристофър Драйсдейл — на четиринайсет; Ромен Дорион — на петнайсет. Питах се дали в лабораторията ми е скелетът на още една млада жертва на проказата. Момиче на шестнайсет години, чиято смърт не бе отбелязана никъде.
Преместих погледа си от лаптопа към мобилния телефон. Исках да го накарам да звънне. Хари, обади се. Вземи телефона и набери номера ми. Със сигурност знаеш колко много се тревожа. Дори ти не можеш да постъпваш така необмислено.
Телефонът продължаваше упорито да мълчи.
Защо?
Станах от бюрото и се протегнах. Часовникът показваше два и двайсет. Знаех, че трябва да си лягам. Вместо това отново се върнах при компютъра. Бях ужасена и едновременно с това привлечена от това, което четях.
Последните пациенти на лазарета са били две възрастни дами, Арханджи и мадам Перехудов, както и един възрастен китаец, когото наричали Хам. И тримата остарели в лазарета. И тримата били загубили всякакви връзки с роднините си.
Въпреки че са били излекувани от приемания диазон, нито мадам Перехудов, нито Хам пожелали да си отидат. И двамата починали през 1964 година. Като по ирония на съдбата Арханджи никога не се разболяла от проказа, макар че и родителите, и седемте й братя и сестри страдали от болестта. Приета в лазарета като момиче, тя станала последният му обитател.
След като останали само с един пациент, добрите сестри решили да закрият лазарета. Но Арханджи представлявала проблем. Тъй като целият й живот бил минал сред прокажени, нито един дом за възрастни хора в града не искал да я приеме.
Не се разплаках, докато четях това. Но сълзите напираха в очите ми.
След доста търсене намерили място, далече от Тракади, където Арханджи можела да отиде. И така, сто и шестнайсет години след като бил открит, лазаретът най-после затворил врати.
Годината била 1965.
Вперих поглед в годината. В подсъзнанието ми отново се пораждаше нещо.
Както и преди се опитах да си изясня какво точно се въртеше в ума ми. Бях преуморена и нищо не се получи.
Нещо тежко падна в скута ми. Стреснах се.
Бърди започна да мърка и да търка главата си в брадичката ми.