— Къде е Хари, Бърд?
Котаракът продължи да мърка.
— Прав си.
Грабнах го и се мушнах в леглото.
Хари седеше на дървена резбована пейка пред беседката на Обелин, а колоната с тотеми хвърляше по лицето й сенки, които наподобяваха животни. В ръцете си държеше споменник и настояваше да погледна в него.
Страницата беше съвсем черна. Нищо не можех да видя.
Хари казваше нещо, което не можех да разбера. Опитах се да обърна страницата, но ръката ми се изкриви и отскочи. Опитвах отново и отново, резултатът беше все един и същ.
Погледнах ръката си отчаяно. Носех ръкавици без пръсти. От дупките не се подаваше нищо.
Опитах се да раздвижа липсващите си пръсти. Ръката ми отново се изкриви.
Небето потъмня и един пронизващ вик разцепи въздуха. Погледнах колоната с тотемите. Клюнът на орела се отвори и дървената птица изпищя отново.
С мъка отворих очите си. Бърди буташе лакътя ми. Телефонът звънеше.
Напипах с ръка слушалката и я сложих до ухото си.
— Да-а…
Този път Райън не пусна някоя от шегите си за спящата принцеса.
— Разбили са паролата.
— Какво? — Все още не можех да дойда на себе си.
— Флашката на Кормиер. Успели са. Можеш ли да дойдеш и да разгледаш лицата?
— Разбира се, но…
— Искаш ли да те докарам?
— Мога да се докарам и сама.
Погледнах часовника — 8:13.
— Време е да свършиш нещо полезно, принцесо. — Това вече си беше старият Райън.
— Стоях до късно.
Погледнах към Бърди. Той също ме погледна. Неодобрително?
— Добре.
— Рових из интернет до три и половина.
— Научи ли нещо?
— Да.
— Учуден съм, че можеш да стоиш будна след такова физическо натоварване.
— Като готвене на спагети ли?
Настъпи мълчание.
— Има ли проблем с това, което се случи снощи? — Гласът му звучеше сериозно.
— Какво се случи снощи?
— Чакам те в централното управление. Колкото е възможно по-бързо.
И затвори телефона.
След петдесет минути влязох в залата за конференции на четвъртия етаж на Уилфред-Дером. В малкото пространство имаше една очукана, отпусната от държавния бюджет маса и шест очукани, също отпуснати от държавния бюджет стола. Черна дъска на стената. Вертикални щори на мръсните прозорци.
На масата имаше картонена кутия, телефон, гумена змия, лаптоп и седемнайсетинчов монитор. Соланж Лезьо свързваше лаптопа с монитора.
Когато Райън дойде, двете с Лезьо тъкмо се чудехме откъде може да се е появила змията. Хипо вървеше две крачки зад Райън. Носеше кафе.
Като ме видя, се намръщи.
— Бренан разбира от физиономии — обясни Райън.
— А от съвети разбира ли?
Преди да се сетя какво да му отговоря, Лезьо се обади:
— Не искам кафе.
— Донесъл съм за всички — поясни Хипо.
Тя поклати глава:
— Вече изпих достатъчно.
— Какво прави Харпо тук? — Хипо избута настрана змията и постави таблата на масата.
Ние с Лезьо се спогледахме. Змията Харпо ли се казваше?
Всички седнахме. Докато Лезьо включваше лаптопа, останалите сипвахме сметана и/или захар в кафеникавата мътна течност в пластмасовите чаши. Хипо си сложи по две пакетчета и от двете.
— Готови ли сме?
Всички кимнахме.
Лезьо включи флашката на Кормиер. От лаптопа се чу динг-донг.
— Кормиер е предприел мерки за сигурност, но е бил аматьор. — Пръстите на Лезьо подскачаха по клавиатурата. — Искате ли да ви кажа каква е системата му?
— Говори бързо. Това, дето го изпих, е смъртоносно. — Райън се удари с юмрук по гърдите.
— Следващият път сам си донеси кафе — тросна се Хипо.
Райън го удари с юмрук по гърдите.
Този тип шеги ми бяха познати. Шеги от моргата. Всички бяхме настръхнали, бяхме нервни, защото предусещахме на какво можем да станем свидетели скоро.
— Най-добрите пароли са алфанумерни — започна Лезьо.
— Боже мили! — Гласът на Хипо прозвуча подигравателно. — Не кафето, а този начин на говорене ще ни види сметката.
— Алфанумерната парола се състои от цифри и букви. Колкото повече знаци има и колкото по-произволно са подбрани те, толкова по-надеждна е паролата.
— Не разчитай на това да напишеш името на кучето си на обратно — намесих се аз.
Лезьо продължи, все едно никой не я беше прекъсвал: