— Кормиер е използвал един стар номер. Избираш си стихотворение или песен. Вземаш първите букви от всяка дума от първия стих. От двете страни на поредицата от букви поставяш цифри, като използваш деня, в който си създал паролата. Най-отпред поставяш датата, а отзад — месеца.
На монитора се появи изображението на Уиндоус и Лезьо въведе още няколко команди.
— Така се създава доста добра закодираща последователност, но такива като нас, дето разбираме от компютри, сме запознати с номера.
— Значи моделът е две цифри, множество букви, две цифри — предположих аз.
— Точно така.
Райън беше прав. Кафето не ставаше за пиене. Дори след безсънната нощ се отказах от него.
— Приех, че паролата е създадена тази година. Проверих музикалните листи, създадох последователност от букви, взети от първите стихове от първите петнайсет песни в класациите от последните петдесет и две седмици, след това добавих към тях комбинациите от всички дати. Вариант четиристотин седемдесет и четвърти се оказа паролата, която ни трябва.
— Само четиристотин седемдесет и четири? — Недоверието на Хипо към всякакъв вид техника пролича от сарказма в гласа му.
— Трябваше да пробвам и на френски, и на английски.
— Нека да позная. Кормиер си е падал по Уолтър Останек.
И тримата погледнахме тъпо.
— Кралят на полката? — подсказа той.
Продължихме да гледаме тъпо.
— Канадският Франк Янкович? — опита пак.
— Ти по полка ли си падаш? — попита Райън.
— Останек е добър — защитаваше се Хипо.
Никой не оспори това твърдение.
— Сигурно си чувал за него. От твоя край е. От Дюпарке, Квебек.
— Кормиер е използвал песен на Ричард Сеген — намеси се Лезьо.
Хипо сви рамене.
— И Сеген е добър.
— Седмицата на двайсет и девети октомври, песента на Сеген от „Отворени писма“, която е на тринайсето място в класацията в Монреал. Използвал е първия стих от песен от този албум.
— Впечатлена съм — казах аз. Наистина бях.
— Алфанумерна парола от четиринайсет знака би била пречка за всеки средностатистически хакер — каза Лезьо и натисна enter. — Но аз не съм средностатистически хакер.
Екранът се промени и стана черен. В горния десен ъгъл се появи картинка на стара киномашина, под нея беше съдържанието, като отделните филми нямаха заглавия. Цифри показваха продължителността на всеки един от тях. Повечето траеха между пет и десет минути.
— Флашката съдържа видеофайлове, някои са по-къси, други достигат до един час. Нищо не съм отваряла. Предполагах, че искате първи да видите какво има. Предположих още, че ще предпочетете да започнете с по-късите.
— Давай. — Гласът на Райън беше станал съвсем сериозен.
— Хора, сега навлизаме в неизследвани територии — каза Лезьо и кликна два пъти върху първия файл.
Качеството му беше лошо, продължителността — шест минути.
Видях неща, които никога не съм си представяла, че могат да съществуват.
31
Филмите бяха записани с една-единствена камера, държана на ръка. Нямаше звук.
Действието се развива в евтин мотел. Нощното шкафче е направено от имитираща дърво пластмаса. Двойното легло е покрито с плисирана кувертюра. Над леглото е забит пирон, около него се очертава по-тъмна сянка.
В други случаи съзнанието ми би се фокусирало върху това. Какво е било махнато от стената? Някакво ужасно произведение на масовото изкуство? Репродукция на картина с кучета, които пият бира и играят карти? Или нещо, което показва името и адреса на мотела?
Този път не се замислих върху всичко това. Сетивата ми бяха фокусирани върху ужаса в центъра на сцената.
Едно момиче лежи на леглото. Кожата му е бледа, а косата — светлоруса. Краищата на плитките са извити навътре.
Дъхът ми спря в гърлото ми.
Момичето е голо. Не може да е на повече от осем години.
Подпира се на лактите си и обръща лице към нещо встрани от камерата. Погледът му минава покрай обектива. Зениците му са дълбоки като пещери, погледът му е празен.
Момичето вдига брадичка нагоре. Следи някого, който приближава към нея. По тялото му се плъзва сянка.
Момичето поклаща глава, сякаш иска да каже „не“, и притваря клепачи. Една ръка влиза в кадър и го блъсва в гърдите. То пада назад и затваря очи. Сянката се придвижва надолу по тялото му.