— С ваше позволение, престолонаследнико, един от капитаните ми поиска разрешение да натовари кораба си с бегълци и да се опита да побегне от планетата. — Зан’нх се извърна от пилотското място. — Можем да натоварим десет хиляди души от най-откритите лагери и да ги отведем на безопасно място.
Даро’х се замисли.
— Лайнерът няма да може да се върне. Можем ли да си позволим да го загубим?
— Моите лайнери не могат да се сражават с фероуите, престолонаследнико. Така обаче поне ще можем да спасим десет хиляди души.
— Значи това е разумният избор. Кажи на капитана, че му разрешавам да опита.
Катерът се устреми към голите скали и Даро’х видя тъмни дупки в надвисналите склонове — пещери, до които се стигаше по широки чакълести пътища, прокарани преди векове. Кацнаха на една широка скалиста издатина.
— Тал О’нх и губернаторът на Хирилка Райдек’х са вече в тунелите — докладва Зан’нх. — Започнали са да ги оборудват с необходимите съоръжения, които да ги превърнат в наш нов команден център.
Даро’х слезе от кораба и обезсърчено погледна кръглия тунел, който поне засега щеше да е новият им дом. Преди да успее да каже нещо, Язра’х го погледна укорително.
— Въпреки цялото си великолепие Призматичният палат е просто една сграда. Не забравяй, че ти си престолонаследникът. В този момент ти си нашият водач. Ти си по-важен от Миджистра.
Даро’х се опита да се убеди, че сестра му е права. Трябваше да направи всичко по силите си, за да оправдае вярата й в него.
11.
Превъплътеният фероуи Руса’х
Руса’х се настани на мястото, което му се полагаше по право, като ярък въглен в центъра на огромен огън на открито. Със своите кули, минарета и блещукащи като скъпоценни камъни тавани, Призматичният палат бе негов по право и по задължение — не заради собствените му амбиции, а за благото на илдирийската раса… както и за възкресението на фероуите и яркото възпламеняване на вселената. Руса’х бе започнал да действа заради хората си, заради Илдира, заради всички онези, които бяха загубили пътя си към Извора на светлината.
Вече бе заел мястото си в това, което бе останало от Небесната сфера, и силата му би трябвало да почне да се разпространява като пожар. Бе се опитал да заплете още една мрежа на тизма, да спаси някои илдирийци чрез необходимото пречистване и пожертване на други. Но тази нова победа не бе това, което бе очаквал. Въпреки ярките духовни нишки, които го свързваха с фероуите и с илдирийците, намиращи се под неговите грижи, той все още се чувстваше сам.
Фероуите му бяха помогнали, но искаха още… винаги все повече. Всеки възпламеним обект в палата вече бе изгорял. Ако ги оставеше да правят каквото си щат, огнените кълба щяха да полетят навсякъде, да поглъщат всичко, всеки душепламък, който намерят, за да създадат нови фероуи. Руса’х правеше всичко по силите си, за да предотврати тоталното бедствие.
Бе показал на огнените същества как да разгромят хидрогите. Самият той бе превъплътен фероуи, но също така бе и спасителят на Илдирийската империя.
В този миг неговите фероуи се носеха из целия Спирален ръкав, за да завладеят отново своите студени, мъртви звезди. Огнените същества вече бяха изтребили огромна маса вентали на Харибда и благодарение на откритието, което бе направил, Руса’х бе изпратил много новородени фероуи по духовните нишки на тизм/телевръзката на Терок. Битката със световната гора вече бушуваше с пълна сила, гореше… гореше.
Но Руса’х трябваше да запази поне част от Илдира незасегната. Трябваше да държи фероуите под твърд контрол.
Сега, в Призматичния палат, той се опиваше от пращенето на заобикалящите го пламъци. И все пак Миджистра изглеждаше прекалено тиха и празна — повечето хора бяха избягали в хълмовете и пустеещите земи. Руса’х бе разочарован, че истински илдирийци са готови да изоставят свещения си метрополис, но те продължаваха да се изливат навън от очертанията му, сякаш новата светлина бе прекалено ярка, за да я понесат. Криеха се в разпръснати лагери, гушеха се един до друг за утеха и защита. Въпреки дезертьорството им Руса’х бе готов да ги защитава от фероуите винаги, когато можеше. Все пак Илдира беше негова.
Много от бегълците бяха бежанци от обичната му Хирилка — хора, които бяха потърсили убежище на главния свят на империята. Руса’х изпитваше огромно състрадание и чувство за отговорност към тях, но много от тези неохотни бегълци така и не бяха намерили дом тук, а и не можеха да се върнат на Хирилка. Джора’х бе виновен за това.