Орли се отпусна на малкото легло в чистата си спалня.
— Не знам какво да правя с живота си, ДД. От много време просто реагирам на едно нещастие след друго. Сега обаче не знам какво да правя със себе си.
— Трябва да отбележа, Орли Ковиц, че повечето момичета на твоята възраст дори не са започнали да вземат важни решения за бъдещето си. Моята първа господарка, Далия Суини, също имаше много мечти. Разказваше ми какво иска да направи, кои места иска да види, но всичко това бяха просто желания. Ти ми напомняш на нея. Тя беше много мила.
— Благодаря за комплимента.
— Много време мина, откакто я видях за последен път. Много време мина и от последния път, когато видях Маргарет Коликос. Мислиш ли, че тя е добре? Сега кликисите ги няма.
— Ще се помъча да разбера, ДД.
На другия ден компито с радост научи, че Маргарет е жива и се е завърнала на Земята. Веднага щом Орли му го съобщи, ДД предложи да се свържат с нея незабавно и Орли с радост се съгласи, тъй като двете с възрастната жена се бяха сближили на Ларо.
ДД очакваше с нетърпение да види отново Маргарет, но Орли изглеждаше нерешителна и той не можеше да разбере защо.
— Не се тревожи, няма нищо — каза му тя, когато той я попита. — Маргарет ще иска да види и двама ни.
Пристигнаха в университетския квартал, където Маргарет живееше в апартамента на Антон. Когато възрастната жена отвори вратата, оптичните сензори на ДД светнаха.
— Маргарет Коликос, радвам се, че отново сме заедно.
Жената обви ръце около полимерните му рамене.
— О, ДД, не знаех дали някога ще те видя отново!
После прегърна и момичето.
— И Орли! Толкова се радвам, че си жива и здрава!
Антон веднага се зае да приготви чай. Дали по навик, или по случайност, поднесе една чаша и на ДД, както на другите.
— Чувал съм много за теб, Антон Коликос — каза компито. — Майка ти ми е разказвала как си израснал заедно с нея и Луис Коликос на археологическите им разкопки и как си й дал малката музикална кутийка, която спаси живота й сред кликисите.
— Все още не мога да повярвам. Една най-обикновена кутийка.
— Беше точно това, което ми трябваше — заяви Маргарет. — ДД, с теб преживяхме много неща и ако трябва да съм честна, ми се иска да сложим край на приключенията веднъж завинаги. Време е да си починем и да се възстановим.
Орли нервно прочисти гърлото си. Чаят й стоеше недокоснат на масата.
— Точно затова доведох ДД при теб, Маргарет. Той е твоя собственост. Трябва да си го вземеш.
Внезапно ДД осъзна, че точно това е тревожило момичето през цялото време. Самият той дори не се бе замислял за последиците от събирането си с Маргарет, не бе разбрал защо Орли е толкова разстроена.
Предложението изненада Маргарет.
— Не искам и да чувам за това. Сега ДД е твой, Орли. Нали сте приятели.
Орли се разплака, но бързо избърса сълзите си.
— Радвам се на решението ти, Маргарет Коликос — каза ДД. — Но сигурна ли си, че няма да имаш нужда от помощта ми? Няма ли да работиш повече?
Възрастната жена и Антон се усмихнаха един на друг.
— О, определено ни предстои интересна работа — каза Маргарет, — но можем да се справим сами. Орли, грижи се за ДД. Не искам да се тревожа за него. Със сина ми трябва да отидем на много места.
162.
Магът-император Джора’х
Въпреки опустошението на Илдира магът-император имаше силни основания за надежда и задоволство особено сега, когато империята му отново бе обединена. Фероуите бяха разгромени, а предателският председател на Ханзата бе убит от ръката на собствения си заместник. Многобройните душепламъци, откраднати от пламтящите същества, бяха намерили своя път към Извора на светлината. Дори изгореното слънце отново светеше в небето на Илдира.
Пейзажът на вселената бе променен завинаги, както и Джора’х, и самата Илдира. Все пак Джора’х отново бе у дома, ръководеше оцелелите си поданици и приобщаваше отломъчните колонии, които се бяха носили без посока от нашествието на фероуите насам.
Въпреки примитивните условия във временния лагер близо до опустошената Миджистра духът на Нира се бе изцелил и укрепнал.
— Погледни на това като на шанс, Джора’х. Предоставя ти се възможност да се превърнеш в най-великия император, когото Илдирийската империя е познавала. Миналото е зачеркнато.
Илдирийската империя бе почивала прекалено дълго на стари лаври. Почитта на илдирийците към миналото бе толкова голяма, че те почти не се променяха. Сега, когато Миджистра бе срината, илдирийците нямаха друг избор, освен да започнат отначало.